— Дали тази сума, която се изплаща на всяко тримесечие — започна много тихо тя, — ще бъде достатъчна, за да наема или да купя малка къщичка в близост до Маунвейл, след като трябва да бъда край вас и вие да отговаряте за мен? Ще взема децата и ще се преместя там. А животът ви ще стане отново такъв, какъвто беше преди.
Баронът я погледна гузно.
— Какво точно искаше да кажеш с: „А животът ви ще стане отново такъв, какъвто беше преди.“?
И имитира обвинението и сарказма в гласа й.
Младата жена вдигна глава. Не беше искала да прозвучи по тоя начин, макар да бе вярно. А Роухън я гледаше така, сякаш щеше да я изхвърли всеки момент през прозореца на кабинета си. Прозорците на стаята бяха доста големи, и преди й беше правило впечатление. Така че той можеше да го стори безпрепятствено.
— Вие не сте женен — заяви тя, като опита да заглади нещата. — Имахте репутацията на мъж, който живее единствено заради собственото си удоволствие и за задоволяване на своите прищевки, и…
— Това е предостатъчно. — Баронът прокара пръсти през и без това разрошената си коса.
„Има много хубава коса“ — помисли си Сузана.
— Слушай, идеята да дойдеш да живееш тук беше моя. Приказките ти за малката къщичка са направо смехотворни. Там ще бъдете оставени напълно на милостта на крадеца, също както в Мълбъри Хаус. Тук в Маунтвейл поне и ти, и децата сте на по-сигурно място. Така, всичко това бяха глупости. Защо дойде тук? Каква е чудодейната информация, която искаше да споделиш?
Младата жена прие иронията му и отвърна:
— Когато с Джордж бяхме в Оксфорд преди около две години, неколцина от неговите приятели дойдоха в страноприемницата, където обядвахме. Той ме запозна с тях.
Думите излязоха от устата му преди да успее да ги спре.
— Как се отнесоха към теб?
— Странно, че питаш.
Боже мили, невинността й беше ужасяваща. Поне вече знаеше, че тя няма представа за действителното си положение.
Сузана помисли за момент върху думите му и продължи:
— Мисля, че се отнесоха към мен достатъчно добре, но ми се сториха в прекалено добро настроение, непрекъснато се тупаха силно по гърба — по-точно по гърба на Джордж — и си правеха някакви шегички, които не разбирах. След като си тръгнаха, Джордж ми се стори леко смутен. Лицето му бе почервеняло. Пожела да се прибираме у дома. И никога повече не ме заведе в Оксфорд.
— Как се казваха приятелите му?
— Помня със сигурност само едно име и то защото ми се стори странно. Тиодор Миках. Името на другия — ако не се лъжа, което е малко вероятно — беше Ламбърт. Не помня какво беше второто му име или пък дали това не беше второто му име.
— На възрастта на брат ми ли бяха?
— Не, по-големи, може би с шест-седем години. Когато попитах Джордж за тях, той каза, че били наставници на студентите. Но нито изглеждаха, нито се държаха като такива. Нямаха вид на хора от университета. Всичко у тях, като се започне от дрехите им, беше крещящо. Затова реших, че трябва да ти разкажа. Разбираш ли, запитах се дали нямат нещо общо с нахлуването в Мълбъри Хаус. Не бяха студенти. Не бяха благородници.
Баронът не желаеше да чува тези неща, нито едно от тях. Искаше всичко да си остане по старому в спомените му. Искаше, когато мисли за брат си, да не се чувства предаден. Кои, по дяволите, са били тези мъже?
— Благодаря ти — рече той; гласът му прозвуча така студено, както бе почувствал сърцето си при вестта за смъртта на Джордж. — Малко вероятно е да имат нещо общо с тайнствените нахлувания в Мълбъри Хаус или тук. Просто са били някакви не особено достойни приятели. На повечето младежи им се случва поне веднъж в живота си да общуват с подобни другари. Но все пак ще помисля върху това. Късно е. Мариан ще те събуди в шест часа. Отивай да си лягаш.
Но не искаше да я види отново озарена от светлината. Обърна се и се запъти към барчето. Не взе бутилката с бренди, въпреки че човек с неговата репутация би трябвало да го гълта като вода.
— Лека нощ, милорд.
Роухън не отговори. Не се обърна да я погледне. Не можеше да го направи. Щеше да бъде прекалено мъчително.
Отправи се към конюшнята непосредствено след съмване. Цареше блажена тишина, птиците все още не бяха напуснали гнездата си. Въздухът бе много студен, но не се усещаше почти никакъв вятър. Не обърна особено внимание на градината, както и на каквото и да било друго.
Ах, каква невероятна, благодатна тишина! Видя най-добрия си мишелов, Галахад, същия, който бе държал и галил Том Харкър. Животното, навирило опашка, вървеше успоредно на пътеката. Изглеждаше изключително охранено. Дори котаракът не издаваше никакъв звук. Да, пълна тишина. Докато не наближи вратата на конюшнята. Тогава чу Джейми да пее с по-нежен глас от когато и да било досега: