— В никакъв случай. И така, какво друго правеше, мишленце, освен, че сервира чай на Шарлот?
— Тя ми разказваше за моя дядо. Той щеше да ми даде бонбони.
— Да, така щеше да направи — отвърна младият мъж и за първи път му се прииска Джордж да е пред него.
За да стовари юмрука си в лицето му.
— Роухън, ти си почти толкова красив, колкото и Шарлот.
Маунтвейл извади пръстчетата от устата й и ухапа едното. После се обърна към Сузана.
— Ти не си ли поканена на чаеното парти?
— Не, прескъпи мой, не я поканих. Сузана не ми съдейства изобщо. Предложих й да използва колкото и които си избере от моите рокли, докато нейните бъдат готови, но тя отказва. Горда е, прекалено е горда. В такъв случай й се пада да страда.
— Не, не това е причината — възпротиви се баронът. — Тя отказва, защото знае, че няма да може да изпълни роклите ти, мамо. И не желае да бъде унизена. Просто се защитава.
— Аз ще ги изпълня — възкликна Мариан.
— Ще обсъдим този въпрос след около петнайсет години — отвърна чичо й. — А сега, Сузана, кажи, не е ли така?
Младата жена въздъхна.
— Беше трудно, Роухън. Движехме се по улицата в Ийстбърн и всички мъже, които срещнахме, изгубиха ума и дума, като видяха майка ти. Сигурна съм, че са ме взели за нейна слугиня.
— Нищо чудно, но причината е единствено тази, че отказа да вземеш поне една от моите рокли — заяви Шарлот. — Е, не напълно. Така или иначе, не се оплаквай от това сега. Ти си си виновна. Добре, нека да поговорим за нещо, което не знаеш, Сузана. Споделих това с Роухън и му казах, че не е разбрал добре завещанието на покойната си леля Мириам. Тя е пожелала да се даде в началото сумата от петстотин лири на Джордж, т.е. в случая — на теб. Едва след това започва изплащането на тримесечните суми. Не е ли прекрасно?
На младата жена й се приплака. Петстотин лири! Божичко, какво щеше да прави с толкова много пари! Можеше да купи нови мебели за Мълбъри Хаус, да извика майстори да поправят покрива, да…
— Дори не си го мисли — заяви баронът и постави Мариан на пода.
— Но след като парите са мои, ти нямаш думата за това как ще ги използвам, нали? Всъщност, сър, аз и нищо не съм казала, само размишлявах.
— Лицето ти е като прозорец към твоите мисли, Сузана. Поне за мен. Не трябва да влагаш и един грош за Мълбъри Хаус. Нито пък да дадеш дори петак на баща си. Ще използваш парите за себе си, не за запуснатата къща или за неверния си баща. Тоби и Мариан също се нуждаят от дрехи. Би могла да купиш на момчето дори и едно пони. Време му е да се научи да язди.
Сузана премести поглед към свекърва си. И стана от фотьойла.
— Сдържам се единствено защото той ви е син, мадам, и не желая да ви притеснявам.
— Радвам се, че имам снаха с толкова силен дух — отвърна Шарлот. — Въпреки това, скъпа моя, от време на време трябва да си позволяваш да повикаш, за да освободиш черния си дроб от образувалите се в него блокажи; в противен случай ще се превърнеш в жлъчна особа, а това не е особено приятно състояние.
— Добре тогава — рече младата жена и се разкрещя: — Как смееш да ми даваш нареждания, когато става дума за моите петстотин лири? Ти си едно своеволно ко… ъъ, командаджия!
— Как искаше всъщност да ме наречеш? Сигурна ли си за завещанието, майко? Тя наистина ли получава сега петстотин лири? Няма ли някакви условия към това?
Лейди Маунтвейл сведе поглед към великолепния пръстен със смарагд на средния пръст на лявата си ръка.
— Съжалявам, прескъпи мой, но няма никакви условия.
Младият мъж, разбира се, знаеше, че ако майка му бе прибавила някакви условия, цялата работа вече щеше да прозвучи доста стъкмена, каквато и бе в действителност. О, добре тогава. Изгледа снаха си с нескрито неодобрение.
— Ще изхарчиш парите така, както те инструктирах. Аз съм господарят на тази къща, главата на семейство Карингтън. Ще слушаш мен.
— Това не ти е феодално владение, нито пък аз съм ти крепостна. Освен това сега, след като майка ти се върна, извинението, че имаш нужда от домакиня за приема, не върши работа.
— Не желая да те гледам във вид, достоен за последната беднячка. Съседите ще помислят, че не ти давам и пукнат грош. Всички ще заговорят зад гърба ми. Следващия път, когато отида в село Маунтвейл, хората ще се държат недружелюбно към мен.
— Роклята беше на майка ми.
Потрепването в гласа й трябваше да му послужи като предупреждение, но, пришпорен от гнева, Роухън не му обърна внимание.
— Когато си ги е шила, майка ти не е имала предвид да ги носиш и ти, особено когато в тях имаш толкова сърцераздирателен вид. Дори глезените ти се виждат. Една дама не може да се разхожда с разголени глезени. Нещо повече, чорапите ти са увиснали. Това е липса на всякакъв вкус. Използвай парите, за да сложиш в ред външността си.