— Наистина съжалявам, мадам — възкликна Сузана, — но повече не издържам.
И тя се спусна към барона и стовари с всичка сила юмрука си в корема му. Той изохка и се преви надве.
— Доста добре изпълнено — рече Маунтвейл, когато бе способен отново да говори. — Радвам се, че не ме удари малко по-надолу. Никой мъж не може да говори толкова скоро, ако го ударят в… — В този момент забеляза Мариан, която ги наблюдаваше с широко отворени очи. — Няма значение. Сега отиваш в стаята си, Сузана. И бъди сигурна, че с теб ще се разправя по-късно.
— Мамо, защо удари Роухън?
О, Боже. Колко глупаво се бе проявила. Преди да успее да намери някакво извинение, девер й отвърна:
— Учех я как да се защитава, Мариан. Нали ме чу като й казах, че ударът й бе много добър. Наистина беше добър. Ще я науча на още.
Беше сигурен, че чу снаха си да изпъшква.
— Преди да тръгнеш, Сузана — обади се невъзмутимо Шарлот, като че не се бе случило нищо особено, — искам да споделя с теб, че научих от сина си за твоите неприятности. За неизвестната особа, която се промъквала първо в Мълбъри Хаус, а сега — и тук. Това ми се стори доста объркано. Трябва да обсъдим заедно този въпрос и да видим дали ще стигнем до причината, накарала непознатия да прави толкова опити. Ако открием нея, ще бъдем наясно и с мотива.
Младата жена, неспособна да отговори, само се взираше във великолепното създание, което я наблюдаваше от мястото си върху килима.
— Съгласна съм с казаното, мадам. Но нима не го чухте? Не чухте ли по какъв начин ми говори? Той ми заповядваше. Не може да одобрявате държанието му.
Лейди Маунтвейл занавива един златен кичур около показалеца си, като в същото време внимателно отдели ръката на внучката си от устата й. Присви рамене, постави момиченцето в скута си и се облегна на канапето.
— Скъпа моя, той ми е син, най-големият ми син. Никога не ми е причинявал и най-малката тревога. Приемаше всички поучения както от баща си, така и от мен. Доставяше ни радост от най-ранните си години. Репутацията, която си извоюва, е изключителна за един толкова млад човек. Гордея се изключително много с него. Какво трябва да стори майката на подобен син?
Сузана премигна един-два пъти, после си пое дълбоко въздух, но очевидно и това не й помогна, затова заговори отново:
— Но, мадам, той е развратник, же…
— Не съм никакъв развратник!
— Не, прескъпи мой, точно такъв си. — Шарлот спря за момент и присви устни. — Но аз никога не бих те нарекла така. Думата е прекалено груба, прекалено остра. „Развратник“. Божичко, тя кара онзи, за когото е предназначена, да изглежда нелюбезен, а всички знаят, че барон Маунтвейл е най-очарователният джентълмен. Той е много търсен и обичан. Дамите го преследват. Ако в нещо се прекалява — и аз се моля да е така — жените го принуждават да стига до тези крайности. Но не непрекъснато, мисля. Роухън?
— Не, майко, не непрекъснато. — Очевидно не можеше да направи нищо по въпроса. Вдигна ръце и продължи: — Сузана, в петък вечерта ще се съберем в тесен приятелски кръг. Ще бъдем вероятно петнайсет-двайсет съседи. Ще ти бъда безкрайно благодарен, ако се облечеш както подобава — като вдовица на Джордж, не като домакиня на партито. Така, сега извеждам Тоби да поязди. Трябва вече да се е върнал от уроците си с викарий Байъм.
— Мислех, че искаш да му купя пони от моите петстотин лири.
— Така и ще направиш. Но реших, че брат ти е вече прекалено голям за пони. Понито е за Мариан. На Тоби му е нужен кон. Аз лично ще се погрижа за това. Фермата на Брандърлий не е далеч от Маунтвейл. Ще отидем там. В момента обаче разполагам с няколко коня, които ще му свършат работа.
— Джентълмените — започна да обяснява майка му още преди да бе успял да излезе през вратата, — не обичат да им се противоречи право в лицето, Сузана. Била си омъжена за Джордж, сигурно си го разбрала.
— Не, мадам. Джордж не идваше често в Мълбъри Хаус. Наученото от мен е толкова малко, че е равносилно на нищо.
— О! — възкликна Шарлот, като се питаше дали синът й бе изгубил страстта си веднага след създаването на Мариан. Подобна възможност действаше изключително депресиращо, ако бе истина. — Съжалявам, скъпа.
— И аз, мадам.
„Но не съвсем“ — помисли си младата жена, докато носеше дъщеричката си нагоре по стълбите, за да я сложи да спи. През последните няколко години го бе виждала рядко. Съмняваше се, че дори щеше да познае собствената си дъщеря, ако я срещнеше на улицата. Но ги бе издържал до смъртта си.