Притисна го силно към себе си, а сърцето му биеше до пръсване. Мариан хълцаше и се давеше от плач.
— Какво става, мишчице? Точно сега мама я няма тук, но скоро ще се прибере.
— Мама винаги ме целува за добро утро.
Звучеше много добре. Мили Боже, май беше на път да изгуби дори малкото разсъдък, който му бе останал.
— Събудих се без целувката на мама.
Той я целуна по бузката.
— Ето, това е целувката на един барон.
Пръстчетата се върнаха обратно в устата й.
— Яла ли си, Мариан?
В отговор момиченцето засмука още по-усърдно.
Лоти поклати глава.
— Не искаше да вкуси дори една хапка, милорд.
— Е, в такъв случай идваш с мен долу. Ще обядваме заедно.
Бавачката наблюдаваше ококорена господаря на Маунтвейл Хол, известен надлъж и нашир с любовните си подвизи, с неудържимото си безпътство. И той се занимаваше доброволно с едно дете? И я водеше долу, за да я храни, пак по собствено желание? Нямаше търпение да се прибере у дома, за да разпространи новината, че баронът не се държеше така, както трябва. Божичко, той изглежда обичаше много това момиченце.
Мисис Хорсли се появи в трапезарията с поднос; в него имаше всичко, което би могло да се понрави на едно дете.
Роухън пренесе Мариан от прозореца до масата. Тоби вече се бе настанил. Изглеждаше ужасен, измъчен и почти болен.
— Престани, Тоби, ще я намерим — заяви уверено младият мъж, но не беше сигурен, че този авторитетен тон би могъл да убеди някого.
— Да, сър — отговори момчето. — Не мога да ям, сър, чувствам, че ако го сторя, ще повърна.
— В такъв случай, ако обичаш, недей да ядеш. Хранил ли си някога Мариан?
Тоби поклати глава.
— Тогава явно с това ще трябва да се заема аз. Хайде, малко мишленце, ще хапнеш ли от тези толкова жълти яйчица?
Момиченцето се вгледа в яйцата, после премести поглед към него. Огромните й зелени очи бяха пълни със сълзи, които течаха и по бузите.
— Искам мама. Не искам жълти яйца.
— И аз не бих искал. В крайна сметка вече е обяд. Ето, отхапи от кифличката с орехи.
Той отхапа първата хапка, после отчупи малко парченце и го сложи в устата й. Тя го изяде.
Роухън се почувства така, сякаш се бе озовал на седмото небе. Очевидно му се отдаваше да се справя с деца.
Еуфорията му обаче не трая дълго. Само след десет минути вече му се искаше да изхвърли Мариан през прозореца. Тя редуваше плача с кашляне, плюеше храната върху жилетката му, мачкаше яйцата с пръсти и пищеше.
— Сър, аз може би ще успея да помогна.
— Ти ли, Тоби? Ти си смело момче, но тази битка не можеш да спечелиш. Никой от нас не може.
Баронът въздъхна и излезе от трапезарията, понесъл Мариан на рамо. Тя вече бе дотолкова изтощена от виковете и съпротивлението, че не можеше да прави нищо друго, освен да си смуче пръстите.
Маунтвейл я отнесе в любимата стая на баща си и седна в износения му фотьойл с детето на ръце. Скоро щеше да се присъедини отново към издирването.
Кой бе отвлякъл Сузана и защо? Трябва да беше същият човек, който се бе промъкнал в Маунтвейл Хаус през първата нощ след пристигането им. Но не беше Тиболт. Никога нямаше да го повярва.
Тази неизвестност го подлудяваше. Мисълта, че тя е в опасност, не му даваше мира.
Шарлот го завари заспал, притиснал Мариан към гърдите си.
Тя премигна при тази неочаквана гледка.
— Прескъпи мой.
Младият мъж отвори очи; пред него стоеше Видението. Разтърси глава. Беше майка му.
— Моля те, кажи ми, че сте намерили Сузана.
— Не, не сме намерили абсолютно нищо.
Роухън изруга, но съвсем тихо, за да не събуди момиченцето.
Лейди Маунтвейл реши, че синът й е изключително нежен и изобщо прекрасен във всяко отношение. Баща му, разбира се, обожаваше всичките си деца, макар Джордж и Тиболт да го бяха разочаровали жестоко с прекалено скромното си и въздържано поведение, но това бе станало по-късно, когато бяха изоставили късите панталонки. Много жалко, дето не бе разбрал, че Джордж в крайна сметка не го бе разочаровал чак толкова много.
Колкото до Роухън, той не отдаваше поведението си на нежни чувства. Просто знаеше, че няма да понесе, ако Мариан се разкрещи отново край ухото му.
— Трябва да отида да търся Сузана — рече той. — Не трябва да й се е случило нищо лошо, майко, не трябва.
— Ще я намерите — отвърна Шарлот, вперила поглед в любимото лице. Постави длан върху рамото му. — Ще я намериш.
10
Сузана изохка, хвана се за корема и повърна в полуизгнилата слама наоколо. Повръща дотогава, докато в стомаха й не остана нищо. Отпусна се отново назад, задъхана от напрежение.
— Събудила си се. Най-сетне.