— Е, най-после те намерих.
Роухън знаеше, че барачката е наблизо. Виждаше я ясно в представите си. Трябваше да намали темпото на Гъливер, тъй като сега отвсякъде ги заобикаляха дървета и гъстите им клони бяха истинско оръжие; те правеха невъзможен дори лекия галоп.
В този момент кръвта замръзна в жилите му.
Чу женски писък. Последван от вик:
— Не, дяволите да те вземат, не!
Измъкна пистолета от колана си. Насочи го към небето. Но не стреля, макар да знаеше, че изстрелът ще се чуе надалеч и ще предупреди похитителя на Сузана, че помощта за нея бе наблизо. Не стреля, тъй като тогава нападателят най-вероятно щеше да се измъкне, а баронът искаше да го залови на всяка цена.
Искаше го повече от всичко друго.
Чуваше виковете му, проклятията.
В този момент се озова пред тях. Непознатият беше върху нея. Проклятие, да не би да я изнасилваше? Нощницата й беше на парцали, мъжът се бе наместил между краката й, правеше движения нагоре-надолу. Иисусе, той я душеше.
В този момент другият се обърна, за да се озове почти лице в лице с муцуната на Гъливер. За момент се парализира, без да знае какво да прави.
После удари Сузана, скочи на крака и побягна. Маунтвейл вдигна спокойно пистолета си и стреля. Мъжът политна към близкото дърво.
Младата жена се изправи бавно на колене. Главата я болеше ужасно там, където я бе ударил непознатият. Видя Роухън да стреля, после да скача от гърба на Гъливер и да се спуска към нея. Обърна се бавно; похитителят й лежеше десетина метра по-нататък край един клен. Мъртъв ли беше? Надяваше се, че не е. Искаше да го убие със собствените си ръце.
— Роухън — промълви едва чуто тя. — Ти дойде. Благословен да си.
— Боже мили — възкликна той, обгърна я в обятията си и я вдигна. — Добре ли си?
Взря се в изцапаното й лице, в разбърканите коси. Не си позволяваше да погледне тялото. От друга страна трябваше да поддържа репутацията си. Затова погледна, но само за момент.
— Ти дойде — повтори Сузана. — Молех се да дойдеш. Аз съм добре, само натъртена тук-там.
Баронът не мислеше, само я притискаше към себе си. Тя усети силните удари на сърцето му. Завря лице в рамото му.
— Ти дойде — продължи да повтаря младата жена. — Толкова се страхувах.
— Както изглежда за малко си щяла да му се изплъзнеш. Как те хвана?
— Трябваше да спра, за да си развържа глезените. Това му даде време да ме хване.
— Е, сега вече кошмарът приключи.
Маунтвейл свали горната си дреха и й помогна да я облече. Снаха му се загърна плътно в нея. Жакетът стигаше до горния край на бедрата й, което все пак бе по-добре от досегашното положение.
— Ти стой тук. Не съм го убил, само го раних в ръката. Чакай да видя в какво състояние се намира.
Куршумът беше улучил точно там, където се бе целил, право в ръката над лакътя. Но очевидно при падането непознатият бе ударил главата си в дънера на близкото дърво. Той бе в безсъзнание. Баронът махна филцовата шапка и шалчето. Човекът очевидно не бе искал тя да го види, което означаваше, че не е възнамерявал да я убие. Това все пак бе нещо. Взря се в лицето му. Никога досега не го беше виждал.
Миг по-късно бе отново до Сузана; тя стоеше на същото място, където я бе оставил, и местеше погледа си ту към него, ту към своя похитител.
Роухън развърза ръцете й. Върна се при нападателя и завърза неговите ръце зад гърба.
— Така — рече след това той, — да се прибираме у дома. Всички те търсят, в това число и майка ми.
Вдигна я на ръце и с невероятна грация настани и двама им върху гърба на Гъливер.
Поведе коня бавно между дърветата. Без да поглежда към нея, за да не вижда оголените й бели крака и дясното бедро, което докосваше неволно с ръката си, рече:
— Кажи ми какво стана.
Това й помогна да дойде на себе си. Младата жена говореше бавно, но шокът замъгляваше мозъка й, главата й щеше да се пръсне и на него му беше трудно да разбира. Но бе твърдо решен да я принуди да се фокусира върху нещо. Задаваше й въпрос след въпрос, докато най-накрая реши, че е научил всичко.
Най-сетне заяви, като я притискаше към себе си.
— Справила се си чудесно, Сузана. Много се гордея с теб.
Щом излязоха от кленовата гора, баронът помоли:
— А сега се дръж здраво.
Младата жена се вкопчи в него и почувства, как Гъливер се понесе като вятър. Вятърът изстудяваше голите й крака. И голия й корем. О, не. Опитваше да седне така, че по някакъв начин да се прикрие, но девер й я държеше здраво.
Когато препуснаха по широката, застлана с чакъл алея и след това — към главния вход на Маунтвейл Хол, за лош късмет минаха поне покрай десетина мъже, слуги и няколко карети, в които несъмнено стояха съпругите на съседите.