Тя имаше рана в главата, която, макар и твърда по думите на лекаря, все пак бе пострадала. Всичко това бе някакво умопомрачение. Една жена не трябваше да се възхищава така открито от своя девер, каквито и атрибути да имаше той. И тя нямаше да го направи. Е, поне щеше да опита с всички сили.
Сузана въздъхна дълбоко и погледна към краката си, покрити от одеялото. Едновременно й се искаше и не й се искаше баронът да облече риза.
— Ще се почувстваш по-добре само след минути.
Маунтвейл повдигна внимателно главата й и й даде да пие. Почувства топлината му с бузата си.
— Благодаря — промълви тя.
Нямаше да го гледа повече. Съсредоточи се върху херувимите по ъглите на тавана. Усети, как болката започва да се отдръпва бавно и да я оставя на мира. Мислите й се замъглиха още повече, невъзможно бе да ги фокусира. Чу някакъв женски глас, който приличаше подозрително много на нейния собствен, да произнася нежно:
— Много си красив гол. Никога не съм предполагала, че един мъж може да изглежда така. Това ме кара да се чувствам странно, макар да не ми е особено добре.
Роухън седна до нея, вдигна отпуснатата й длан и се загледа в тънките й бели пръсти. Едва сега се сети, че бе забравил да я попита какво всъщност се бе случило. Значи изглеждал много красив, така ли? И я карал да се чувства странно? Ако й кажеше как се чувстваше той самият, тя най-вероятно щеше да побегне с викове. А можеше пък и да остане. Младият мъж се усмихна, после се намръщи. Внимателно постави ръката й върху леглото и се изправи. Той беше джентълмен.
Беше тъмно, когато Сузана отвори очи. Стаята й бе осветена само от един свещник, поставен върху малкото писалище в единия ъгъл. Сенките играеха и се извиваха по мебелите и по стените. Помещението обаче бе познато и й действаше успокояващо.
Болката в главата й вече не бе така силна. Усети подутината на лицето си. Не искаше да се поглежда в огледалото. Стана и се приближи до прозореца. Отметна единия ъгъл на тежките тъмножълти пердета. Четвърт луна блестеше високо в небето и няколко скитащи звезди надничаха иззад облаците.
Щеше да завали, преди да се е съмнало.
— Защо, по дяволите, си станала от леглото?
Обърна се бавно, щом чу гласа му.
— Вече не си гол.
Беше с богат халат от златен брокат, но ръкавите му бяха почти изтъркани. Очевидно дрехата му бе любима и я използваше от години. Но той самият не бе чак толкова възрастен. Мъж с неговата репутация обаче най-вероятно прекарваше голяма част от времето си с халат. И без него. Дали наистина чу разочарование в гласа й? Да, определено беше разочарование. Това му хареса много. Усмихна й се неволно.
— Не, не съм. Съжалявам, но изглеждаше най-цивилизовано да си взема ризата от теб.
— Но тя трябва да се е изцапала.
— Така е, но аз казах, че съм я взел, а не че съм я облякъл.
Младата жена пристъпи към него, но почти веднага отстъпи.
— Не си ми я съблякъл ти, нали?
— Не, направиха го майка ми и мисис Бийт. Както и камериерката на майка ми, Сабин. Видя ли вече Сабин? Не? Ще се запознаеш с нея. Тя е истинско съкровище. Защо не си легнеш пак? Все още не се чувстваш съвсем сигурно на краката си. Боли ли те все още главата?
Сузана поклати глава. И едва не припадна от внезапната остра болка. Замръзна неподвижно на място. Болката премина бързо.
— Вече не е толкова зле.
Обърна се с лице към него.
Дъхът на Роухън секна; стисна в юмруци отпуснатите си край тялото ръце.
— Лицето ти… Боже, ще го убия това копеле.
Пръстите на младата жена политнаха към бузата й. Стори й се много издута. Можеше само да предполага колко зле изглеждаше.
— Боже мили, не предполагах, че драскотините са били толкова дълбоки. Той не може да ти е причинил всичко това? Какво си направила?
Гласът му бе изпълнен с възмущение. Сега вече ги деляха не повече от петдесет-шейсет сантиметра. Очите му бяха по-зелени от добре подрязаната трева на източната поляна.
— Когато побягнах от бараката паднах по лице в гората. Това са само драскотини. Онова, което ме притесни повече бе, че нагълтах листа и пръст.
Опита да се усмихне, но не се получи.
Баронът вдигна ръка и прокара леко пръсти по бузата й.
— Жив ли е непознатият?
— Да, но все още е в безсъзнание. Доктор Фоксдейл не знае, дали изобщо някога ще се пробуди. Каза, че раните по главата поднасяли всякакви изненади. Можем само да чакаме, за да видим какво ще стане.
— Той искаше някаква карта.
Маунтвейл не отговори, само я хвана за ръката и я поведе към леглото.
— Моля те, още не. Залепнах в това легло. Как са Мариан и Тоби?