— Тогава може би аз сам ще отгатна името ти. Да не би ти да си Тиодор Миках?
Онзи пребледня дори още повече, макар само преди секунда това да изглеждаше невъзможно.
— Откъде знаеш за него?
Завъртя очи — сиви и студени. Чу се странен гъргорещ звук. И изведнъж похитителят на Сузана се строполи на пода, като завари държащите го лакеи неподготвени.
Роухън се наведе и притисна пръсти към вената на врата му. Пулсът му бе забавен и едва доловим.
Сведе очи към портрета, който лежеше с лицето нагоре; неговият прадядо от шестнайсети век го гледаше самодоволно. Не, това бяха глупости. Пред него стоеше най-обикновен портрет. Младият мъж се намръщи. Непознатият просто бе припаднал без видима причина.
— Добре, нашият приятел е все още жив. Изпрати да доведат отново доктор Фоксдейл, Фиц. Мисис Бийт, нека някое от момичетата да донесе одеяла. Мисля, че е по-добре да не го местим оттук.
— Най-добре е да го удушим, ако питате мен — възкликна мисис Бийт, като размаха юмрук към припадналия.
— Милорд — обади се икономът; лицето му бе по-бледо от това на човека в краката им. — Видяхте ли как го нападна портретът? Това бе вашият прачичо Фестър Карингтън. О, Боже милостиви.
Сега вече всички се взираха в картината, която лежеше безобидно на трийсетина сантиметра от припадналия.
Баронът се наведе да вземе портрета; подаде го на Фиц, чието лице се изпъна, когато го пое. После премести поглед подред от един лакей към друг.
— Как се случи това? Как, по дяволите, се е измъкнал от стаята си и то с пистолет в ръка?
Огъстъс пристъпи напред с вдигната глава и изпънат гръб.
— Аз съм отговорен за това, милорд. Наглеждах го на всеки половин час, тъй като все още беше в безсъзнание. Очевидно в крайна сметка съм задрямал. Грешката е само моя.
Маунтвейл го изгледа мрачно и каза:
— Ще поговоря с теб на сутринта, Огъстъс.
12
Беше почти полунощ.
— Сега вече трябва да си лягаш, Сузана.
— Не още. Ще сънувам кошмари. Как можа да се строполи просто така, Роухън? Стана толкова бързо. Ти дори не си го ударил. Никой не го е докоснал.
— Вероятно това е дело на раната в главата му. Поне така реши доктор Фоксдейл, след като го прегледа преди малко. Не се притеснявай, ще открием какво стои зад всичко това, дори непознатият да не дойде повече на себе си.
— Той не е Тиодор Миках.
— Не, но го познава. Постъпи правилно като ми разказа за онези двама познати на Джордж. Надявах се да са замесени, тъй като се нуждаехме от конкретни имена, но честно казано до тази вечер не вярвах, че имат някаква връзка със случая. Да, очевидно е така. Надявам се да дойде в съзнание. С удоволствие бих помогнала на мисис Бийт да го удуши!
— А аз пък с удоволствие бих погледал. Така, ако не искаш още да си лягаш, доизяж си пилешката чорба, която ти е стоплила мисис Хорсли и ми разкажи по-нататък.
На вратата се почука леко.
Роухън се изправи и се обърна през рамо към Сузана:
— Очаквах я по-рано, честно казано. Предполагам, че е утешавала бедния Огъстъс заради прегрешението му. Това няма да ме изненада ни най-малко.
— Той наистина е красив — рече младата жена. — Има невероятни живи черни очи… тръпки ме побиват от тях.
Баронът изсумтя и това я накара да се засмее. Стори й се, че дори го чу да си мърмори под носа: „Жени“.
Шарлот се настани сдържано на стола до този на Сузана.
— Разказа ли вече нещо на Роухън, скъпа?
— Точно се канехме да започнем, майко. И така, Сузана, преди да ни прекъснат ти се готвеше да ни кажеш какви вещи на Джордж са останали при теб.
— Едно сако, няколко книги. Не му казах за медальона с капаче. Много е малко, в него не може да се побере карта.
— Къде са сакото и книгите?
— Оставих ги в Мълбъри Хаус. Но вече съм ги претърсвала, Роухън. Не съм съвсем глупава и, тъй като предположих, че тайнствените похождения у дома може да имат нещо общо с Джордж, прегледах подробно и трите книги и дори разпорих подплатата на сакото. В тях нямаше никаква карта. Не е оставил нищо друго в Мълбъри Хаус.
— Добре тогава, къде е медальонът?
— Но…
— Донеси медальона, Сузана.
— Той е на мен.
И младата жена вдигна косите от гърба си, така че свекърва й да разкопчее верижката на врата й.
Шарлот свърши внимателно своята част от работата. Вече се готвеше да отвори капачето, но се спря, погледна към сина си, протегнал длан към нея, въздъхна и му подаде бижуто; тънката златна верижка висеше между пръстите й.
— Знам, че не ти беше лесно да го направиш, майко, но ти благодаря за уважението.
Лейди Маунтвейл въздъхна отново.
— Неприятно ми е, че трябва да ти дам медальончето, особено като се има предвид колко искам да намеря картата със съкровището. — Погледна към снаха си. — Жените трябва да правят компромиси.