— Това определено е първият случай, в който се налага да направиш нещо, слабо наподобяващо компромис — заяви синът й, като въртеше бижуто в ръцете си. — Татко обаче винаги казваше, че компромисът е самият дявол.
Формата му, изобразяваща сърце, не бе ни най-малко оригинална, но поне качеството му бе приемливо.
— Ако престанете да се обвинявате един друг, бих могла да ви покажа как да го отворите. Ще се убедите сами, че е прекалено малко, за да крие каквото и да било.
Това й отне само секунда.
— Виждате ли онази издатинка в дъното, ето тук. Така, вътре са миниатюрите на Джордж от едната страна и на Мариан — от другата.
„А защо не на нея самата?“ — учуди се баронът, като пое медальона от ръцете й. Изключително внимателно отдели портрета на своята племенница, не по-голям от нокътя на палеца му. След това доближи бижуто до свещта и притисна леко златната му повърхност, но не се случи нищо. Беше безупречно гладко. После извади портрета и на брат си. На него той бе на не повече от двайсет години. Усмихваше се. Ризата му бе с много висока якичка. Косата му изглеждаше малко по-дълга, отколкото трябва. Стоеше вдървен, сякаш се чувстваше неудобно в собствената си кожа. Роухън поклати глава. Джордж си беше Джордж, и беше мъртъв, дявол да го вземе. И бе оставил голяма бъркотия след себе си. Какво ли още бе направил?
Постави малкия портрет върху масата и поднесе отново дребната вещ към светлината. Опипа златния й гръб. Той не беше гладък, както предната част.
— Така, така — произнесе бавно той, — какво е това тук?
Шарлот едва не падна от стола в устрема си.
Сузана изтърва купичката със супата и извика, когато съдържанието й се изля върху босия й крак.
— Божичко, какво намери? Кажи! Недей само да се взираш в него, сякаш е змия, която се готви да те ухапе. Защото тогава ще те ухапя аз.
Младият мъж продължаваше да си играе с почти незабележимия зъбец в единия край на медальона. И тогава, най-неочаквано, без да разбере какво точно е направил, нещо изщрака и се отвори едно капаче. Подаде бижуто на снаха си.
— Измъкни хартията. Прекалено е малка, за да мога да я хвана. Действай внимателно!
Лейди Маунтвейл въздъхна и се приближи още повече.
Сузана успя да хване малкото хартиено квадратче и бавно да го измъкне от леговището му. То падна на покривката. Върху му се приземи миниатюрно златно ключе. Роухън го вдигна.
— Как би могло нещо толкова дребно да стане на която и да било ключалка?
Шарлот го взе от ръката му и го постави в дланта си.
— Мисля, че върху него е написано нещо, прескъпи мой. Но това може да почака малко. Онова там карта ли е?
— Разгъни го — рече синът й.
Разгъната, хартията зае едва половината от дланта на Сузана. Наистина бе карта — зацапана и избеляла, по която бе много трудно да се различи каквото и да било.
— Когато заговорих непознатия, той се изтърва и каза „Шотландия“. Спомняте ли си?
— Помня, прескъпи мой. Ти се справи много добре. Не само, че си неустоимо развратен и безпътен, ами си и толкова бляскав, че можеш да се мериш само със слънцето.
— Със сигурност ще повърна — заяви снаха й, без да се обръща към никого конкретно.
Лейди Маунтвейл не й обърна внимание.
— Скъпият ти баща понякога се съгласяваше, че имаш моя ум. Струва ми се, че сега го доказа окончателно. Браво, прескъпи мой.
— Май ще повърна пак — обади се отново младата жена. Погледна към своя девер, който не обръщаше внимание на своите събеседнички. — Щом знаеш толкова невероятно много, Роухън, щом си толкова несравнимо умен, кажи къде по-точно в Шотландия. И за къде е ключето?
— Нямам ни най-малка представа — заяви разсеяно баронът, — поне засега. Майко, накарай някой от лакеите — Огъстъс, ако желаеш — да донесе лупата от кабинета. Би трябвало да е в горното ляво чекмедже на бюрото ми.
Шарлот повдигна безупречната си руса вежда и рече:
— Смаяна съм, че знаеш къде точно се намира нещо толкова незначително, прескъпи мой. Човек с твоята репутация определено не би трябвало да обременява паметта си с подобни дреболии. Това е нещо от компетенцията на един слуга, но не и на теб, на господаря, на барона, на…
— Моля ти се, майко, лупата ни е необходима.
Седем минути по-късно Роухън оглеждаше съсредоточено пожълтялото парченце хартия.
— Действително е карта — произнесе по-скоро на себе си, отколкото на двете жени той. — Но за нещастие само едната половина. Сега вече ясно виждам къде е срязана от едната страна. Става ясно, че там е бил изобразен някакъв воден басейн. Виждате ли тези линии? Това вероятно са пътища, които се отклоняват от водата. А тези фигурки тук може би трябва да изобразяват къщи. И да, онова там са думи, микроскопични думи, но не мога да ги разчета.