— Наистина страхотно събитие — обяви тя, когато младата жена влезе в спалнята си. — Такова вълнение не съм преживявала поне от две седмици. А и то бе от съвсем друг характер. Човек трябва да се приспособява непрекъснато. Скъпият ми син ме запозна само с някои основни моменти, но сега ти си тук и ще ми разкажеш всичко в подробности. Знам толкова малко, защото той искаше да говори с теб и да се увери, че си добре. Не пропускай дори най-досадните подробности, Сузана. Струва ми се, че никога не съм се забавлявала толкова много. Но, знаеш ли, това все пак бе разочарование за мен. Скъпото ми момче е имало право в това отношение. Възлагах такива надежди на него.
— Според лейди Донтри вие сте искали Роухън да се ожени или за жена като вас, или за някоя по-свита и с по-мек характер, така че да може да продължи да си живее все така безпътно, без съпругата му да му създава неприятности или да се меси.
— Колко е проницателна скъпата Реджайна. Дори след всичките тези години все още е способна да ме изненада. Не често, но от време на време… „Реджайна“ не е ли очарователно име? Жалко, че не го заслужава. Та така, тя значи „те закопала“… струва ми се, че точно така се изрази Тоби. Заедно с Алмирия и Елса. Трите заедно изглеждат съвсем правдоподобно в ролята на Парките, като Реджайна определя насоките. А после се е появил Роухън, за да обяви, че всъщност си му съпруга. След като сте женени от пет години, очевидно вече не сте младоженци. Чудех се дали да му повярвам. Вярно ли е, че дори не си виждала бедния Джордж?
Сузана я погледна безпомощно, онемяла от притеснение.
— Изглеждаш абсолютно изтощена, Сузана. Ела да седнеш. Всичко е наред, само седни. Роухън ще се погрижи за Мариан. Не е ли странно? Гледах го как се занимава с нея, сякаш го е правил от години. Но той всъщност се е занимавал, нали? Беше ли с теб, когато се роди тя?
— Не, не беше. Не успя. Тя се роди малко по-рано.
— Онова, което не разбирам, е защо той те доведе тук под претекст, че си вдовица на Джордж. Защо не просто като съпругата на Роухън, ако изобщо си такава?
Потъваше бързо. Скоро и носът й щеше да се озове под движещите се пясъци. Какво да прави? Да каже истината на Шарлот? Да й каже, че нейният любим, стеснителен Джордж я бе излъгал и предал по най-позорен начин, за да се добере до леглото й ли? Какъв трябваше да бъде човек, за да направи подобно нещо?
Много млад мъж без никакви скрупули. Кой знае как, но бе сигурна, че баронът никога не би постъпил така осъдително. Сузана поклати глава.
— Да не би да се опитваш да измислиш някоя подходяща за мен лъжа?
— Не, мадам. Но ви моля да говорите със сина си за всичко това.
— А, значи се страхуваш, че няма да ми кажеш същите неща по същия начин?
В отговор младата жена само отново я изгледа безпомощно. Май започваше да се усъвършенства в това.
Лейди Маунтвейл се изправи, прокара тънките си пръсти по перата на китката си.
— Възнамерявах да се насладя за известно време на Огъстъс, а след това да се върна в Италия. Винаги съм обожавала Венеция. Всъщност, дори си играех с мисълта да взема Огъстъс с мен. Но сега се появи тази… тази каша. Ще поговоря с Роухън. После ще видим какво ще правим. Поспи добре, скъпа.
Шарлот поне не я бе проклела или застреляла. Сузана се отпусна на стола, затвори очи за момент, само за момент. После щеше да си събере багажа.
Когато се събуди рязко, беше посред нощ и тя трепереше от студ. Затърси опипом свещи, но не откри нито една. Не можеше да събира вещите в тази тъмница.
Успя да се съблече, да постави внимателно великолепната рокля на свекърва си върху облегалката на стола и да се пъхне под завивките.
В мига преди да се унесе отново, внезапно осъзна, че Роухън сигурно бе давал на брат си много повече от двайсет лири на тримесечие.
Джордж не се бе грижил дори дъщеря му да бъде задоволена. Усети сълзите, горещи и парещи, да бликат от очите й и да се стичат по бузите. Целият й живот бе една лъжа. Глупостта й бе невероятна. Нищо чудно, че Джордж не бе пожелал да я представи на семейството си. Какво би могъл да каже? „Това е любовницата ми, а това — моето незаконно дете.“
Никога не се бе съмнявала в уверенията му, че баща му, а след това и по-големият му брат ще го лишат от наследство, а заедно с това — и нея, и Мариан. Трябвало му време, повтаряше непрестанно той. Скоро щели да бъдат заедно, едно семейство, и всички щели да разберат. Нищо чудно, че през последните години бе посещавал толкова рядко Мълбъри Хаус. Знаел е, че рано или късно ще бъде разкрит. А може би просто изобщо не ги бе обичал. Може би е бил отегчен. Не е желаел пак да го пита дали е казал на големия си брат. Вече не ги е искал. Дори собствената си дъщеря.