— Но тя не е като мен, нито пък е от слабохарактерните душици — рече най-после тя. — Сама ми го каза снощи. Да, Сузана ще бъде нещастна. Не само заради теб. Помисли си само за твоите любовници, прескъпи мой, за всичките приеми, балове, за Клуба на четирите коня, за операта, за…
— Смея да кажа, че на нея операта ще й хареса и… — Гласът му секна рязко като откъртил се от скала камък. Внезапно си бе дал сметка как говореше на нея, майка си. Впи поглед в пръстите на краката си, като ги размърда под одеялото. И се изкашля. — Т.е., естествено, че когато пожелая да се отдам на задоволяване на моите апетити, ще се погрижа тя също да се забавлява добре. Не може да не знаеш, че ще го сторя.
Съмнението се изпари от красивото лице насреща му. Още нямаше седем сутринта, тя нямаше никакъв грим, слънцето нахлуваше през източния прозорец и въпреки това пред него стоеше една от най-красивите жени, които бе виждал в живота си.
— Точно това щеше да направи и скъпият ти баща. Разбира се, аз постъпвах по същия начин с него, когато си позволявах волности. Именно това прави един брак успешен. И мъжът, и жената трябва да проявяват внимание към нуждите и наклонностите на другия. Никога няма да забравя случая, когато скъпият лорд Уестминстър умря при онази ловна злополука. Бях съсипана. Скъпият ти баща изобщо не се отдели от мен до и дълго след погребението. — Внезапно лицето й придоби строго изражение. — Знаеш, разбира се, че трябва да създадеш наследник, преди Сузана да бъде свободна да се отдаде на удоволствия, нали, прескъпи мой?
— Майко, не мисля, че това ще има някакъв ефект. Страхувам се, че тя ще бъде от съпругите, които се месят. — Побърза да вдигне ръка, за да я накара да почака. Последното му желание бе Шарлот да започне да дава инструкции на Сузана как да се грижи за един женкар. Но последните му думи очевидно я бяха ужасили. — Аз ще се справя с нея, майко, ще видиш, ще я науча на всичко, което е нужно. Не е необходимо ти да се занимаваш с тази работа. Това е мое задължение. Разбрахме ли се?
— Така ми се струва, прескъпи мой. Мъж с твоята репутация би трябвало да може да накара всяка жена да разбере начина му на мислене, независимо дали му е съпруга или не.
— Да, права си, разбира се. Така, а сега ще стана, за да се уверя, че Сузана не е побягнала от Маунтвейл Хаус. Обещай, че няма да говориш с нея.
— Добре. Как е коремчето на Мариан?
— Заспа в ръцете ми, докато бяхме долу в кабинета. Така и не си даде сметка, че наоколо няма никакво пиано. Сигурно ще трябва да я уча на шотландския танц днес. Мисля, че стана дума точно за шотландски танц. Да, ще й хареса да скача насам-натам и да си смуче пръстите, докато Фиц отмерва ритъма на пианото.
Лейди Маунтвейл изви безупречните си вежди при тази картина — синът й, мъж с достойна за истински укор репутация, да танцува с едно момиченце.
Половин час по-късно Роухън се запъти към стаята на Сузана, като си подсвиркваше.
Сабин, камериерката на майка му, подреждаше четките и гребените върху тоалетката. През последните години тя бе опитвала неведнъж да го вкара в леглото си. Той спря в мига, в който я забеляза и започна да отстъпва заднишком, без да вдига шум.
— Милорд! А, ето ви. За да видите мадам ли? Чиста загуба на време. Не, на вас би ви допаднала повече жена с по-интересни привички, с по…
— Сабин, къде е лейди Маунтвейл?
— Вашата съпруга ли имате предвид?
Бе сгрешил, като не се бе досетил, че всеки слуга в радиус петдесет мили вече ще е запознат и с най-дребните подробности.
— Да, моята съпруга — отвърна той. — Къде е тя?
— Мърмореше си нещо под носа, милорд, но какво, не съм сигурна. Интересуваше се къде й е куфарът, но когато я попитах защо й е, не ми отговори. Не, тя… как го казвахте, остана като втрещена и излезе от стаята.
Младият мъж спря на прага, дари камериерката с ослепителна усмивка и рече:
— Вече съм женен, Сабин.
Тя плесна с ръце пред гърдите си и възкликна:
— Е, и?
Роухън вдигна нагоре длани и излезе. Къде, по дяволите, бе Сузана?
— А, Тоби. Къде си се запътил?
— Опитвам се да открия Сузана, сър.
— Защо не погледнеш в детската, а аз ще попитам Фиц.
Така и никой не я намери.
— Може би — каза икономът, придобил нов тип достойнство сега, след като младата жена бе станала господарка на Маунтвейл Хаус, — нейно височество е с братя Харкър, за да научи нещо повече за състезателните котки. Ози ми каза, че това коте май било готово да хвърли топа, но да спечели победата за нейно височество.
„Нейно височество.“ Щом Фиц я признаваше за такава, значи всичко бе наред. Никой — дори граф Нортклиф, известен с изключителната си арогантност и надменност — не би си позволил да не се съгласи с Фиц. Забавното бе, че икономът все още не бе решил, дали състезанието с котки не бе под достойнството на нейно височество.