— Ако ми родиш наследник и след това пожелаеш да си идеш, тогава синът ни ще остане при теб, докато стане на възраст да ходи на училище. Аз обаче винаги ще вземам активна роля в живота му. Съгласна ли си?
— Не, прекалено е жестоко. Не съм съгласна. Аз не съм чудовище. Не, изобщо забрави за това.
Тя си играеше изкусно с всички свои доводи. С наслаждение би наблюдавал умелото й изпълнение, ако не бе заложил доста много на резултата. Тя обаче сама му носеше развръзката.
— Какво предлагаш в такъв случай? Не, сега ще говорим само за брака. За нищо друго. Забрави намерението си да избягаш от мен с Мариан и Тоби. Това няма да стане. Няма да го позволя. Забрави и за идеята да ме напуснеш с моя наследник.
При тези дума Сузана прехапа горната си устна. Беше спечелил, знаеше го, но въпреки това въпросите и съмнението в погледа й му бяха омразни. Най-сетне тя каза точно това, което бе очаквал да чуе от нея.
— Искаш да кажеш, че изобщо нямам избор по този въпрос, така ли?
— Да, нещо такова.
— В такъв случай няма смисъл да бъда разумна, нали? Ще приема обещанието ти. За какъв период от време?
— Петдесет години.
Младата жена го стисна за гърлото и опита да го раздруса.
— Не вземаш на сериозно нищо от онова, което казвам.
Погледна го право в очите. Те бяха красиви, зелени като гъстата трева по краищата на градината в имението Маунтвейл.
Но какво общо можеха да имат две очи с цялата тази работа?
— И дори няма да признаеш, че всички изложени от мен причини да не се омъжа за теб не са основателни?
— Не са. Сещаш ли се за някоя основателна?
Отпусна ръце върху раменете му. Взря се в шалчето около врата му. Изглеждаше прекрасно, също като него; той обаче бе женкар. О, Боже милостиви. Сузана преглътна с усилие.
— Поне мислех, че обичам Джордж.
Роухън усети прилив на гняв, но той премина бързо, тъй като Джордж вече го нямаше и животът се бе променил, като бе създал други възможности. Нищо не беше същото, слава Богу. Застана в позата на разумния мъж, какъвто знаеше, че е.
— Сузана, знам, че не ме обичаш… още. Познаваш ме само от една седмица. Аз също не те обичам. Как бихме могли да изпитаме чувства един към друг за такъв кратък период от време?
— В такъв случай това ще бъде брак по сметка, като всички предимства ще бъдат за мен, така ли?
— Не, той ще бъде от изключително значение и за моето семейство. Като защитим името на Джордж, ще запазим името и на Карингтънови. Не се съмнявай и за момент, че онзи, който заподозре нещо за брака ти с моя брат, няма да открие светкавично истината. Този мним свещеник, Блай Макноли, е добре известен. Не, това е единственото решение. Аз ще защитя Джордж, а по този начин — и репутацията на Карингтънови. А ти ще станеш наистина член на това семейство. Всичко ще бъде както трябва. — Погледна я и се усмихна ослепително. — И ще имам дъщеря и син, ако пожелаеш да направиш това за мен, а може би и няколко деца.
— Ще ме пуснеш ли да си отида?
В първия момент му се стори, че става дума за след петдесет години. Но не. Тя говореше за сега, за днешния ден, просто искаше да си отиде от живота му. Пусна я от обятията си, но не се отдръпна от нея.
— Не.
Младата жена закрачи напред-назад, също като майка му, с дълги и сигурни стъпки, смръщила замислено чело. Нямаше красотата на майка му, но притежаваше нещо дълбоко, тайнствено и силно. Беше неповторима. И безкрайна скъпа, поне за него. А какво друго имаше значение, за Бога? Желаеше я, беше толкова просто. В главата му нахлуха мисли за капризния характер на съдбата; Роухън разтърси глава. Каквато и да бе тази жена, тя му подхождаше. Господ я бе създал само и единствено за него.
Наблюдаваше я, изпълнен със задоволство. Тя продължаваше да крачи, като правеше пауза на всеки няколко крачки, очевидно потънала в дълбок размисъл, след което поклащаше глава и тръгваше отново. Добре, това означаваше, че отхвърля доводи. Още по-добре за него самия. Баронът седна на един стол, облегна се назад. Подпря глава върху стиснатите си длани. Гледаше я как се движи. Беше много грациозна. Щеше да се поти по привлекателен начин.
Внезапно Сузана се завъртя рязко и застана с лице към него.
— Видях те. Усмихваше се. Защо?
— Ако ти кажа, може да ме атакуваш. Може да се втурнеш в библиотеката, да грабнеш грозната китайска ваза и да я хвърлиш върху главата ми.
— Вероятно някоя отвратителна мъжка мисъл те е накарала да се усмихнеш.