Сузана постоя известно време безмълвно, вперила поглед в обувките си. След което вдигна глава и почти изкрещя:
— Много си миличък! Искаш да ме накараш да сваля гарда си. А после, след като заспя, ще направиш каквото пожелаеш с мен и аз няма да мога да те спра.
Баронът усети, че трепери целия от гняв срещу нея, истински разгневен за първи път. Искаше му се да я раздруса силно и продължително, докато на започне да го моли за прошка, но не го направи. Остана на мястото си, отпуснал привидно спокойно ръце встрани. После вдигна рамене, завъртя се на пети и се запъти към собствената си спалня. И заяви невъзмутимо през рамо, без да я погледне:
— Очаквам те след десет минути, не повече.
Точно толкова я чака. От Сузана нямаше и следа. Честно казано, бе очаквал да дойде при него. Беше изненадан. Бе почти убеден, че ще му се подчини, защото тя очевидно държеше на думата си. Но тя всъщност не му бе обещавала нищо, нали? Ами не. Бе обещала обаче да му се подчинява. Може би не беше чула тази част от брачната проповед на мистър Байъм.
Да, беше си мислил, че ще се промъкне през общата врата точно след изтичане на десетминутния срок, с наведена глава, без да смее да го погледне, с учестено неравномерно дишане, толкова притеснена, че щеше да подскочи, ако дори щракнеше с пръсти.
Но тя не се появи.
Беше го изненадала. Не можеше да не се усмихне на този факт. Отдавна никоя жена не бе успявала да го изненада. Въпросът бе: как трябваше да постъпи той сега.
Нямаше кой знае какъв избор. Отвори съединяващата ги врата и видя, че стаята й бе потънала в мрак.
— Сузана?
Никакъв отговор.
Приближи се до леглото й. Беше празно.
Този път дори се смая. Това бе първата му брачна нощ. Беше решил да не прави опити да люби съпругата си. Изобщо се бе държал повече от разумно. Беше я смутил, беше я изненадал с някои от нещата, които стори. Бе я изненадал, но същевременно й бе доставил и удоволствие. Само дето накрая изохка, а подобен звук издаваше обхванатия от сладострастие мъж и говореше, че той дори може да е стигнал до това положение, при което не е способен да се владее повече. Не знаеше ли тя, че той никога не губеше самоконтрол? Кой, по дяволите, се интересуваше от едно изпъшкване? Беше изпълнил желанието й. Беше я оставил. Малко вероятно бе да е очаквала, че ще се нахвърли отгоре й, щом влезе в стаята му, нали? Може би не й бе дал да разбере достатъчно ясно намеренията му. Но даже да беше така… тя трябваше да го разбере, трябваше да му се довери.
Проклятие. Именно изтърваното изпъшкване я бе накарало да бяга.
Беше й дал десет минути, за да се съвземе. А тя бе имала невероятното нахалство да изчезне.
Роухън беше яростен.
Подобна постъпка бе недопустима от страна на една съпруга. А от страна на една младоженка през първата й брачна нощ бе изумително по силата и грубостта си отхвърляне.
— Сузана? Къде си?
Никакъв отговор. Проклета да е. Възможността да я удуши започваше да му се струва особено привлекателна.
Нямаше намерение да претърсва цялото имение, за да търси младата си съпруга. Един мъж трябваше да има някакво достойнство. Да подхранва и поддържа гордостта си. Гордостта бе незаменим приятел в подобни ситуации. Това твърдение вероятно беше вярно, тъй като не му оставаше кой знае какво друго.
Баронът се върна в своята стая, като затръшна вратата зад гърба си. От това му стана малко по-добре. Надяваше се, че от този трясък щяха да я побият тръпки, където и да се бе скрила. Не му пукаше повече за нищо. Отметна халата от раменете си и се намести в леглото.
Обърна се на една страна и започна да брои котки. Ози Харкър го бе научил да брои котки още когато бе малко момче. Ози твърдеше, че овцете съвсем не били подходящи за броене, тъй като били всичките много пухкави, с еднакъв цвят и така се сливали едни с други. Освен това блеели по абсолютно еднакъв начин, на един и същи тон. Можел ли да си представи овце да се надбягват? Не, разбира се, че не. Врякащите страхливки само се трупаха една до друга и гледаха глупаво.
Котките обаче бяха съвсем друга работа. Имаше тигрови котки, котки на петна и какви ли не още. Някои от скъпите непослушници бяха по-черни от удоволствията на един грешник — естествено в това не се криеше ни най-малък намек за бащата на Роухън. Не трябваше да забравят и великолепните бели котки с дълъг косъм, които не биха се надбягвали дори ако Регентът предложеше да се съблече заради тях. От друга страна, кой…
Лорд Маунтвейл преброи още пет котки — все тигрови — и най-после заспа, но сънищата му не бяха приятни.
Сузана, застанала на колене, бе вирнала задник във въздуха, право срещу него, и играеше с новото си състезателно котенце. Ози Харкър седеше на пода срещу нея и говореше.