Барон Маунтвейл не каза нищо повече. Просто си взе палтото и излезе от къщата, последван от нея. Защо? Да не би да мислеше, че щеше да открадне дивана със смешните египетски крака? Или че щеше да се скрие в конюшнята? Двуколката стоеше в централната алея, но Гъливер не се виждаше. Щом заобиколи ъгъла на къщата обаче видя Джейми, който решеше едрия кон и му пееше с цяло гърло. И макар и не поучителна, песента му се запомняше лесно.
Роухън избухна в смях. Конярят използваше доста приличен английски и пееше с богат баритон, достоен за музикалното соаре на някоя дама.
— Джейми — обади се Сузана, която се появи след барона, — е местният майстор на хумористичното петостишие. И наистина се справя прекрасно.
— Да, сам се убедих в това. — Маунтвейл наблюдаваше момъка, който поведе неохотно следващия го Гъливер. Собственият му кон не желаеше да дойде при него? — Хайде, глупав дяволе — развика се Роухън, — неверник такъв. О, добре. Ще науча няколко петостишия и ще ти ги пея, щом толкова ти харесва.
Конят изцвили и удари по земята с предното си копито. Ушите му щръкнаха първо към Джейми, после към господаря му.
Младата жена отново го следваше по петите. Роухън пое юздите от коняря, отпрати го с кимване на глава, и поведе напред Гъливер.
Сузана го гледаше, докато привързваше животното към двуколката. Движенията му бяха пъргави и ефикасни. Баронът вдигна лице и видя, че се бе смръщила. Погледът й бе насочен към втория етаж на къщата.
— Излъгахте ли ме? Баща ви горе ли се крие?
— Разбира се, че не. Не сте ли готов още? Трябваше да помолите Джейми да свърши това. Той има по-голяма практика в тази работа. И е по-бърз.
— Аз съм напълно способен да впрегна Гъливер — отвърна студено Маунтвейл.
Нима го мислеше за пълен нехранимайко? За абсолютно безполезен глупак? Е, да, предполагаше, че повечето хора го мислеха за такъв и именно заради това го харесваха още повече. Странен свят.
— Ето, пак погледнахте към втория етаж. Какво има там? Кой се крие горе? Някой луд чичо? Вижте се само. Дори сте кръстосали ръце пред гърдите като италианска примадона. Какво има?
В този момент проплака дете.
3
— Това — произнесе бавно Роухън, вперил поглед не в прозореца на горния етаж, а в лицето й, — не беше баща ви.
Детето проплака отново, този път по-силно.
Младата жена хукна като обезумяла.
— Джейми! — извика Маунтвейл.
Хвърли юздите на Гъливер на коняря и бежешком нареди:
— Изпей му още една хумореска. После я запиши, за да мога после да му я пея и аз.
Зърна я да изчезва по горните стълби. И спря като закован.
Дете?
Как трябваше да постъпи? Обърна се припряно към отворената входна врата. Трябваше да си върви. И точно това щеше да направи. Да, щеше да си тръгне на мига. Незабавно. Това дете нямаше нищо общо с него. То беше някое нейно братче или сестричка. Не, детето не го засягаше.
Чу Джейми да пее на фалцет.
Чу и последвалото гръмко цвилене на своя кон. Какъв предател само!
Роухън се обърна бавно и погледна нагоре. Сега вече не се чуваше никакъв детски плач. Цареше пълна тишина. Не му се искаше, това не бе негова работа, но въпреки това заизкачва отново стълбите, една по една, докато се озова на върха. Зави надясно и тръгна по тесния коридор. Мина покрай две затворени врати. Спря пред третата, леко открехната. Не искаше и не трябваше да прави това, но въпреки това го направи. Тихичко побутна вратата, за да се отвори повече.
Тя седеше в люлеещ се стол, като го клатеше бавно напред-назад. В ръцете си държеше момиченце. Пееше му нежно и търкаше успокояващо гърба му с кръгови движения. Бе вперила поглед в детето и лекичко галеше бузката му с един пръст. Малкото се поуспокои постепенно и се отпусна в обятията й. Сега младата жена заговори тихо, като продължаваше да се люлее напред-назад.
— Всичко е наред, скъпичкото ми, всичко е наред. Просто си сънувала нещо лошо. Всичко е наред.
Роухън трябва да бе издал някакъв звук. Той самият не бе усетил, но очевидно бе привлякъл по някакъв начин вниманието й, защото тя се обърна. Лицето й стана по-бяло от дантелата на якичката. Детето, усетило тревогата й, се размърда.