— Вече ти казах, че това не е твоя работа. Така, онова което ме интересува, е кои са съпровождали брат ми през този ден.
Действаше опипом в тъмнината, но явно бе налучкал, тъй като Макнали кимна. А след това изпи на един дъх остатъка от своето бренди.
— Помня, че не бяха толкова млади, както брат ви. Сигурно бяха с около пет години по-стари от него. Бяха облечени прилично, но младият Карингтън ги прогони преди появата на младата дама. Тогава се запитах кои са те. Очевидно му бяха приятели.
— Как се казваха?
— О, милорд, не може да очаквате да помня…
Думите му се удавиха в стенание, тъй като баронът отново изви ръцете му зад гърба.
— Имената им — произнесе тихо в ухото му той. — Наистина не желая да се налага да те питам отново.
— О, Боже, как бих могъл да си спомня имената им? — Изохка, по челото му избиха едри капки пот. Погледна към виконт Деренкорт, но проклетникът се бе разположил удобно върху канапето, отпиваше от брендито си и поклащаше крак; от цялото му същество се излъчваше леност като от заспала на слънцето змия. — Добре — промълви беззвучно мнимият свещеник. Познаваше кога човекът насреща му е непоколебим. — Бих предпочел да не ви казвам нищо за тях, тъй като са опасни. Биха убили без капка колебание, стига това да помогне за осъществяване на целите им. Кълна се, нямам представа защо бяха дошли с младия Карингтън.
— Имената им.
— Това бяха Ламби Ламбърт и Тиодор Миках; имената и на двамата са странни. Занимавали са се с всички непочтени дейности, за които можете да се сетите. Върши ли се някъде нещо нечестно, значи ще ги видите там. Брат ви очевидно бе в най-добри отношения с тях. Едно ще ви кажа — ако брат ви е имал вземане-даване с тях, със сигурност не е било нищо добро. Те са мръсници, повтарям. Младият Джордж нямаше техния опит в тази област. И не е имал никакъв шанс да се справи с тях.
— А ти не си ли мръсник?
— Не, не по същия начин. И двамата биха проболи без колебание сърцето на човека до себе си, който и да е той. А аз не бих желал да имам нищо общо с подобни на тях хора.
— Да, ти си просто един светец, нали така, Макнали? Ти само съсипваш живота на млади жени.
— Значи все пак тя ви е писала? Но това е странно. Мина вече почти една година. Защо ли е чакала толкова дълго?
— Не ми е писала.
Роухън пусна ръката му. Макнали отстъпи, разтри рамо, разтърси ръце, сипа си отново бренди и го изпи. Най-сетне, събрал достатъчно ума си, попита:
— Защо тогава сте тук? Как сте разбрали за всичко това? Защо ви интересуват тези мъже?
— Това — произнесе Филип Мърсъро, като се изправи и се протегна бавно и мързеливо като човек, току-що любил някоя жена, — не е твоя работа. Роухън, доволен ли си?
— Не още. Виждал ли си някога брат ми с други хора? Не състуденти.
Докато говореше, хвърли влюбен поглед към ръката на своя събеседник.
— Не. Е, може би имаше още един. Кълна се, милорд, в началото не го познах. Той стоеше в сянка.
— Значи по някое време все пак си го познал. И кой беше той?
Макнали се намръщи, очевидно потънал в дълбок размисъл. Наля си още бренди, но не го изпи.
— Беше известно време след като ожених младия Карингтън за момичето. Бях в една от книжарниците на „Хай стрийт“ — нали ги знаете, милорд, всички студенти ги посещават. Онези книжарници, в които могат да се намерят много стари ръкописи, дори оригинални издания от шестнайсети век. Помня, че видях брат ви да влиза в една от тези стари книжарници. Тъй като имах среща с един човек в същата книжарница, аз го последвах. Е, той се запъти към въпросната особа, същата, която не познах в началото, тъй като бе скрита в сянка, в едно забутано кътче на помещението. Двамата разговаряха тихо в продължение на поне десет минути. Вече бях приключил работата си, но нещо в поведението им привлече вниманието ми. Нещо не намирисваше на добро. Тогава човекът тупна младия Карингтън по рамото и излезе, навел глава, нахлупил шапка. Аз обаче го познах.
— Давай нататък — възкликна баронът; търпението му бе към края си. — Престани с твоите игрички. Кой беше този човек? Как изглеждаше?
— Добре тогава, милорд. Приличаше много на младия Карингтън — изплю най-после камъчето мнимият свещеник; гласът му прозвуча уморено и тъжно. — Имате още един брат, нали така, милорд?
Маунтвейл не помръдна. Цялото му същество се вкамени. Бе изгубил дар слово, не бе способен да мисли, изпитваше само пълна пустота, в която единственото живо нещо бяха този глас и мракът.