— Някога обичала ли си ме Ранел?
— О, Родни — започна да плаче тя. — Никога не съм искала да те нараня. Обичах те, но Самуел бе първата ми любов и още съм влюбена в него.
— Тогава върви при него — съкрушено отвърна Родни. — Ще ти дам развод.
Ранел се засмя, но смехът й прозвуча тъжно.
— Твърде късно е. Той ми писа след като се върна в Бостън. Скъпата му съпруга бе родила дете, шест месеца след заминаването му. При това положение той никога няма да я напусне.
— Ранел, забрави го. Не можеш ли да го направиш? Преди си успяла, не можеш ли и сега?
— Как бих могла, когато знам, че той още ме обича? Доказа го като дойде тук да ме търси.
— Трябва да направиш нещо, Ранел. Не можем да продължаваме така. Не мога да работя, а поведението ти влияе и на Джаред. Той се отчуждава, станал е мрачен. Трябва да спреш да пиеш и отново да влезеш в ролята си на майка и съпруга.
— Остави ме на мира, Родни.
— Моля те, Ранел.
— Върви си. Не искам да говорим повече.
Настъпи тишина. Сега Джаред знаеше защо животът му така се беше преобърнал.
Когато Малиа навърши една годинка, Ранел почина.
Това се случи една нощ, когато се изви буря. Джаред още помнеше. Баща му беше в Хонолулу, а Акила бе завела Малиа и двегодишната Нанеки при роднини в Кахуку за няколко дни. Единадесетгодишният Джаред се грижеше много за майка си, не я оставяше сама из къщата, в която онази нощ бяха сами.
В онази нощ чу вратата на пристройката към брега да се блъска и стана да види дали Акила не се е върнала. Когато не откри никой, изтича до стаята на майка си, но не я намери там.
Той се разтревожи, защото майка му никога не излизаше през нощта. Изтича навън към брега като викаше — „Мамо“, отново и отново. Но отговор нямаше. Изгуби доста време да я търси по плажа, докато не я съзря във водата. Тя бавно се отдалечаваше от брега, носена от течението.
Ранел Бъркет не можеше да плува. През всичките тези години, въпреки че живееше толкова близо до океана, тя не се научи да плува. Тази нощ вълните бяха високи, заради приближаващата буря, но Джаред все пак се хвърли във водата да я търси. Нямаше луна и беше много тъмно. Нищо не се виждаше. Сълзите замъгляваха очите му и също му пречеха. Остана във водата цяла нощ — търсеше я, надяваше се, молеше се.
Бурята дойде с изгрева. Джаред съзря майка си на половин миля надолу по брега, изхвърлена на студения, мокър пясък. Беше мъртва.
Откриха ги след дълги часове. Джаред седеше на пясъка, а главата на майка му лежеше в скута му. Не можеше да скрие истината, че се беше самоубила — всички знаеха, че не може да плува, че не се приближаваше до водата, дори и за да се напръска.
Изминаха много години, преди Джаред да спре да се обвинява, че не е могъл да я спаси. Най-накрая той разбра, че не е било възможно, тя щеше да се опитва пак, тя искаше да умре. Самуел Бъроуз я бе докарал до това състояние. Дойде в живота й, когато беше твърде късно и я бутна в морето. Той бе отговорен за нещастието и смъртта й и Джаред искаше този човек да си плати за това.
Глава пета
Къщата на Бейкън стрийт бе силно огряна от слънцето и пълна с току-що откъснати от градината цветя. Прислугата в черни униформи с бели престилки предлагаше питиета на ранните гости. Имаше официално парти и гостите щяха да се разхождат из приемната преди обявяване на вечерята.
Горе, в спалнята на Корин, Флоранс й правеше сложна прическа. Лоран, братовчедка на Корин, нервно крачеше напред-назад, при което пантофките й леко потракваха. Това бе второто й парти и тя се притесняваше за впечатлението, което щеше да направи.
— Сигурна ли си, че тази рокля е подходяща? — попита тя за трети път.
— Жълтото ти отива. По-подходящо е за възрастта ти, отколкото нещо по-тъмно — отвърна Корин, докато оглеждаше Лоран в огледалото си.
— Но твоята рокля е толкова дръзка, Кори. С тези тънки презрамки, които я придържат, а и розовата коприна е толкова красива! Мама никога не би ми позволила да нося подобна рокля. Сигурно изглеждам старомодна.
— О, престани да се тормозиш. Малко по-голяма съм от теб, все пак — изтъкна Корин нетърпеливо. — Май съм позабравила какво е да си на шестнайсет. Ще бъдеш най-сладкото момиче на партито, така че стига си се притеснявала.
— Да, ако ти няма за идваш — усмихна се Лоран.
— Не ставай глупава. Знаеш, че повечето мъже дори не ме поглеждат за втори път, защото съм твърде висока за тях. Сега на мода са дребните, нежни жени като теб.
Лоран се изчерви и смени темата.
— Чудя се защо чичо Самуел не направи партито преди няколко дни, на четвърти юли? Защо не ни предупреди по-рано?
— Не знам, а и не ме интересува — усмихна се Корин. — Партито си е парти.