— Не исках да те засегна, Корин — бързо отвърна Ръсел. — Все пак няма да съм ти излишен — продължи той. — Мога да ти помогна за плана.
Тя бързо прецени тази възможност.
— Много добре, Ръсел. Трябва да си наясно отсега, че любовниците няма да са наистина. Всичко ще е само театър.
— Няма да те насилвам, Корин.
— Искам да ми го обещаеш — твърдо каза тя.
— Честна дума!
— И още едно условие — продължи тя с по-мек тон. — Ще ми позволиш да платя разходите ти.
— В никакъв случай — изсмя се Ръсел, защото знаеше, че тя ще настоява. И слава Богу, защото не му се искаше да тегли още пари, сега, когато дълговете му бяха толкова големи.
— Сигурно умираш да похарчиш парите си, но и дума да не става — излъга той неубедително.
— Настоявам. Все едно те взимам като мой придружител — обясни тя.
— Не!
— Казах, че настоявам, Ръсел. Не искам да съм ти задължена затова, че ми помагаш. Не искам да се чувствам задължена на никого. Това чувство разваля хората.
— За какво говориш?
— Няма значение — изскърца тя със зъби. — Или ти плащам пътните, или можеш да се простиш с идването си.
— Добре, добре — отдъхна си той. Ако само така ще се примириш.
— Отлично — усмихна се Корин, без да знае колко добре я беше изиграл. — И помни, че не аз те помолих да идваш. Ти сам предложи. Започваш отсега да си оправяш нещата, защото заминаваме вдругиден.
— Толкова скоро?
— Не виждам защо да отлагаме — отвърна Корин. Колкото по-скоро си разчистя сметките с Джаред, толкова по-скоро ще си върна гордостта.
Глава седемнадесета
Самуел продължи да негодува срещу решението на дъщеря си. Опита се да я разубеди дори на гарата, но знаеше, че не може да я спре. Все пак я накара да му обещае, че ще пише често.
— И се прибирай вкъщи преди да си се забъркала в някоя каша.
— Добре, татко.
А към Ръсел се обърна с думите.
— Трябваше да ти позволя да се ожениш за нея, Драйтън. За бога, защо не го направих.
— Надявам се да помните това, сър, и след като убедя Корин да се разведе с Бъркет.
— Е, добре — кимна Самуел неангажиращо, а после се обърна към Ръсел и Флоранс едновременно. — Радвам се, че заминавате с нея. Ще я пазите да не прави бели, нали?
— Стига да е по силите ни, сър — отвърна Ръсел и за двамата.
Корин се благодареше, че не срещна никого от познатите си на път за гарата. За първи път излизаше навън от ужасната сутрин след сватбата. Когато се върнеше, вече нямаше да й пука какво мислят хората. Щеше да е спокойна, че се е разплатила с Джаред, а може би и че го е надиграла.
Пътуването беше приятно. Преди четвърт век щеше да е много по-тежко, но с прокарването на Обединената Тихоокеанска железница през 1869 г., то трая само седмица. Тримата прекараха още една седмица в Сан Франциско в очакване на кораба.
Дори и за градско момиче като Корин, Сан Франциско изглеждаше по-оживен метрополис в сравнение със спокойния и подреден Бостън. И на тримата им хареса това шумно и цветно място.
В елегантен покер-клуб, предназначен само за богатите, Корин най-накрая игра на игрите без ограничения, които отдавна й бяха мечта. Спечели пет хиляди долара. Но това не я развълнува особено. Джаред й беше развалил удоволствието от залаганията. Сега мисълта за него я беше обзела напълно.
Независимо къде ходеше или какво правеше, Джаред винаги я преследваше. Колкото повече наближаваше времето да отплава за Хавай, толкова повече Джаред завладяваше мислите й. Нямаше да й е толкова неприятно, ако това не й напомняше за брачната им нощ. Не можеше да я забрави, въпреки че се закле да я изтрие от съзнанието си.
Още щом излязоха в океана, тя се тръшна от морска болест и трите седмици по вода прекара на легло. Отслабна и се чувстваше ужасно. През цялото време проклинаше Джаред за всяка минута от страданието си. Когато най-накрая корабът пристигна в Хонолулу, Корин беше толкова слаба, че почти не можеше да става от леглото. Но с помощта на Флоранс и огромното желание да стъпи на твърда земя, тя излезе от кабината си и се озова на палубата.
Корин беше приятно изненадана. Въпреки че беше дванайсти декември, време за сняг и ледени студове в Бостън, тук имаше лек океански бриз, слънце и въздухът ухаеше упойващо.
— И ти го усещаш, нали? — отбеляза Флоранс. — Да, цветя. Научих доста за Хавай, докато ти беше неразположена. Тук посетителите се посрещат с гирлянди от цветя. Изглежда такъв е обичаят.
— Гирлянди?
— Венци от цветя, които се слагат на шията. Това не е Бостън, скъпа. Цветята тук цъфтят през цялата година. Сега сме в тропиците — каза Флоранс, като вече си вееше с копринена кърпичка. — Предполагам, че ще ни трябва малко време, за да свикнем с жегата.