Корин вече не можеше да откъсне очи от него. Беше дала живот на това малко същество! Беше страдала заради него, изтърпяла беше най-мъчителната болка, която съществуваше, за да може то да живее. Малко момченце!
— Ужасно е грозен, нали? — не можа да не попита Корин.
Д-р Брайсън се засмя от сърце.
— Това е първото искрено мнение, което съм чувал от родилка. Но ви гарантирам, че ще изглежда много по-добре, когато го измием.
— Защо не спира да плаче?
— Току-що го извадих от хубавия, топъл и хранителен дом, в който е прекарал последните девет месеца. Естествено е да е разстроен и се нуждае от малко удобства.
— Аз — аз не…
— Дайте му да посуче, мисис Драйтън.
— Не мога — отвърна бързо тя.
— Е, както искате. Предполагам нищо няма да му стане, ако го оставим да си поплаче още малко. Ще отида да видя къде се забави тази вода.
— Чакайте!
Но д-р Брайсън решително затвори врата зад себе си. Намери Флоранс в кухнята пред преполовена чаша с уиски.
— Може ли една чаша и за мен?
Флоранс тревожно го погледна, като не смееше да зададе въпрос.
— Получи ли се?
— Не мога още да кажа. Ще й дадем още малко време, но все пак трябва да измия това бебе. Обикновено върша това веднага.
Флоранс стана да вземе още една чаша и я напълни.
— Боже, дано постъпих правилно. Но просто нямаше да го понеса, ако беше дала бебето. Знам, че и тя щеше да съжалява, когато вече би било твърде късно.
— Ако не бях съгласен с вас, нямаше да участвам в този фарс.
— Тя не слуша ничии съвети. Ако това не подейства, нищо друго няма да я убеди.
— Ще изчакаме и ще видим. А къде е бащата?
— О, отиде да се напие — отвърна Флоранс, като имаше предвид Ръсел.
А мистър Драйтън не пиеше от нервност. Той празнуваше, че най-накрая всичко бе свършило. Смяташе, че бебето просто е дошло преждевременно, а след като Корин разказа на Флоранс за нощта, когато е било заченато, те го оставиха да си мисли така. Истината бе, че на Ръсел въобще не му пукаше за детето.
Флоранс не го харесваше. Ръсел ставаше съвсем друг, когато Корин не беше наблизо. Сякаш в него живееха двама различни мъже. Но не можеше да каже какво толкова я безпокои в него.
Д-р Брайсън изпи питието си.
— Най-добре е вече да се връщаме там.
— Но дали Кори е имала достатъчно време, докторе? — запита Флоранс със съмнение. — Може би няма да промени решението си. Тя е такова упорито момиче.
— Меко казано упорита, мис Мерил. Никога не съм срещал толкова опака млада жена.
Флоранс се ухили.
— Има особен характер и е нетърпелива.
Когато влязоха в стаята на Корин, я видяха седнала в леглото да гледа детето в ръцете си. Когато вдигна глава, в зелените й очи нямаше гняв.
— По-тихо — прошепна тя. — Той спи.
Флоранс остави ведрото с вода върху масата и се приближи до леглото.
— Все пак ще трябва да го събудим, скъпа, за да го изкъпем.
— Защо се забавихте толкова? — запита Корин, но този път гласът й не беше рязък.
— Боя се, че вината е моя. Непрекъснато разливах водата излъга Флоранс. — За бога, Корин, на легло си вече осемнайсет часа. Не съм имала миг почивка. Изтощена съм и ръцете ми не спираха да треперят.
— А Ръсел защо не ти помогна?
— Цяла нощ го няма и още не се е прибрал.
— Съжалявам — отвърна Корин. — Не знам защо ни изостави така.
Д-р Брайсън се усмихна.
— Това обикновено се случва при младите бащи, мисис Драйтън. Малко от тях присъстват на раждането.
Корин се запита дали Джаред би го направил. Но нямане смисъл да мисли за това. Та той дори не знаеше, че има син.
Тя гледаше с любопитство как д-р Брайсън взе бебето и го отнесе в другия край на стаята. То отново започна да плаче, докато го къпеха. Когато свършиха, го увиха в малко одеяло и Флоранс понечи да го изнесе от стаята.
— Къде го носиш? — попита Корин.
— Засега ще го оставя в съседната стая. Семейството, което ще го вземе, още не е уведомено.
— Аз ще се погрижа за това днес следобед — предложи докторът. — Сега трябва да си починете. Утре ще се отбия, за да видя как сте, мисис Драйтън.
Корин се опита да се отпусне, но мислите в главата не й даваха покой. Чуваше далечния плач на бебето и звукът сякаш я притегляше. Така ли щяха да го оставят да реве?
Какво й ставаше? Не би трябвало да й пука. Това дете беше на Джаред и тя го мразеше. Какво я интересува, ако продължи да плаче до побъркване. Скоро щяха да го отнесат и тя никога вече нямаше да го види.
Корин затвори очи, искаше й се плачът да спре. Но непрекъснато в съзнанието й изникваше гледката с бебето, лежащо в ръцете й. Беше спрял да плаче, когато му предложи гърдата си. Заспа веднага, сякаш това беше единственото нещо, което искаше. Беше й се доверил.