— Къде е жена ми?
— Хайде сега, не мислиш, че съм толкова глупав да ти дам тази информация, нали? — После бързо добави: — Не е в дома ми, ако това си мислиш. Само губим време. Какъв е отговорът ти?
— Учудваш ме, Пиърс. Да не мислиш, че ще се съглася с това изнудване?
— Не искаш ли да си върнеш съпругата? — запита Джон. Увереността му гаснеше.
— Не съвсем — Джаред отвърна с лъжливо небрежен тон. Не и ако тя толкова отчаяно иска да ме напусне.
— Но… но — Джон се запъна, неподготвен за подобен обрат.
Джаред се изсмя.
— Изглеждаш объркан, Пиърс. Жена ми не ти ли каза, че е тук само временно?
— Не — кисело отвърна Джон.
— Нека пък си тръгне, щом толкова го иска. Ако ти плати да я закараш до Хонолулу, още по-добре. Тъкмо няма да се наложи аз да я карам.
— Наистина ли не те интересува? — с недоверие попита Джон, поклащайки глава.
— Съжалявам, че трябва да те разочаровам, но не, повече не ми пука какво прави. Вдигам ръце от нея.
— Но тя ти е съпруга! Знаеш ли какво, ще ти дам ден-два да си помислиш.
— Както искаш, но няма да променя решението си. И между другото, жена ми има една прислужница, ела да я вземеш преди да тръгнете за града.
Джаред се обърна, за да вкара коня си обратно в конюшнята. Едва, когато чу Пиърс да се отдалечава, показа истинските си чувства наяве. Изрева от гняв. Изплашени, конете подскочиха в яслите си.
Глава тридесет и четвърта
Леонака седна срещу Джаред край кухненската маса, стиснал в големите си ръце чаша с пунш. Беше късно следобед, току-що беше пристигнал от града, но не го посрещнаха както очакваше. Единствено Малиа от цялото семейство, потънало в меланхолия, се зарадва, когато го видя. Дори Акила каза само няколко думи, преди отново да се заеме с кухненската си работа.
— Не ти трябваше много време, за да дойдеш тук — отбеляза Джаред.
Леонака се усмихна — най-накрая приятелят му проговори.
— Когато ми предлагат едноседмична платена отпуска, не се чудя много-много дали да приема или не.
Очакваше да го развесели, но не се получи. Най-накрая той не издържа:
— Какво, по дяволите, става тук?
Джаред не искаше да срещне умоляващия поглед на Леонака. Той стана и излезе от стаята без да каже нито дума. Леонака се обърна към Акила за обяснение.
— Жена му си отиде — каза тя, показвайки собствения си гняв и разочарование.
— Как така си отиде? — попита Леонака, преминавайки на диалект, както винаги, когато говореше с Акила. — Къде отишла?
— Тоя Джон Пиърс дойде тук тази сутрин, каза Колина помолила да я закара до Хонолулу, каза тя плати него много пари. Той скрил Колина, така че Ялека не може намери нея.
— Какво?
— Ако пита мен, лош бял лъже — промърмори тя.
— Кой? Пиърс?
Тя кимна.
— Колина щастлива кога Ялека върнал вкъщи. Те не карат. Аз гледа тях. Казвам си, чудесно, ще имат добър брак. Те още вироглави, не готови признаят, че се обичат.
Леонака скептично я погледна.
— Може би виждаш само това, което ти се иска, а, лельо?
— Ти пита Ялека! — сопна се тя. — Пита него дали неща между тях не по-добре тези дни — внезапно направи пауза. — Не, по-добре не пита него сега. Сега той адски бесен.
— Ами ако историята на Пиърс е истина?
Акила упорито поклати глава.
— Колина не избяга без свое бебе!
Леонака остана истински изненадан и наранен.
— С Ялека споделяхме всичко един за друг. Сега таи всичко в себе си. Той не казал нищо за своя жена, нито за това, че тя родила бебе.
— Той не казал за бебе, защото тя каза него, че бебе не негово, а на нейна бяла прислужница.
— Значи ти само подозираш, че…
— Не, аз знае! — натъртено го сряза тя. — Аз казах Ялека, но той не вярва.
— Ужасно е заплетено — въздъхна Леонака.
Стана и се отправи към вратата.
— Нима Ялека просто ще я пусне да си върви?
Най-после Акила леко се усмихна.
— Той казва не му пука, но аз знае. Затова той така ядосан.
Корин седна на влажната земя и се облегна на един сандък. Беше изтощена, а ръцете й — покрити с мехури и тресчици, защото се опитваше да изкърти дъските от стените, при които имаше достатъчно големи пролуки, за да си пъхне ръцете. Но не успя. Въпреки че бараката беше стара, беше здраво построена, а и тя не разполагаше с никакви инструменти.
Цял следобед си блъска главата да проумее защо е тук. Единственото, което й дойде наум беше, че Джон Пиърс е луд. Ако това беше истина, тогава трябваше да се страхува много повече. Може би животът й беше застрашен.