Джон Уиндъм
Диво цвете
Само не госпожица Фрай! Който и да е друг, но не Фелисити Фрай! Нека други скачат при звъна на будилника, да измиват набързо лицата си от паяжината на съня, да се обличат на бегом и да очакват с нетърпение кипването на кафето. Нека те да си горят езиците, а след това да хукват за работа като роботчета с батерийки, да сключват сделки, да реализират грандиозни начинания…
Нека те, но не и Фелисити Фрай. Защото днес е продължение на вчера, а вчера и днес, вчера и днес — та нали това представлява животът. Да живееш не означава да тиктакаш като стенен часовник. Животът е нещо непрекъснато и в него нищо не трябва да се повтаря, за да се помни завинаги — на сън и на яве. Тъй като доста често е кратък…
Точно затова не трябва да се бърза. Госпожица Фрай не бързаше. Никога не се мяташе с главата надолу в новия ден, а се излежаваше дълго, заслушана в птичите песни и забила поглед в розовеещото небе. Когато птиците млъкваха и политаха за ежедневното търсене на храна, светът оставаше без звуци и Фелисити ставаше неспокойна. Затаила дъх, тя очакваше поне един звук, за да се убеди, че светът не е прекратил съществуването си — както вероятно някога ще стане… Може още днес, може още в тази секунда. Към небето ще се вдигнат кълба дим, извиващи се като пипалата на Медуза, и ще известят онази тишина, която ще бъде краят на света. Тези кълбести стълбове пресъстваха непрекъснато в подсъзнанието на Фелисити, мразеше ги отдавна и се страхуваше от тях, тъй като за нея те бяха символ на победилата Наука. Може Науката да е наистина нещо забележително, но за Фелисити тя беше враг на всичко живо по белия свят. Някакво кристално образувание върху оголената кора на човешкия мозък, нещо безчувствено, безмислено и едновременно с това заплашително, което внушава страх, както огънят внушава страх у животните.
Точно затова Фелисити се вслушваше толкова тревожно в тишината. Накрая птичка изчирика, друга й отвърна. В двора на близката ферма забумтя трактор. Макар той също да бе продукт на Науката, този звук успокои Фелисити Фрай. Тя въздъхна с облекчение и започна да се стяга за работа. Имаше достатъчно време да стигне до училището по пътечките край полето, без да бърза.
Слънцето беше ниско на небосвода. Денят обещаваше да е горещ, но все още беше свежо и кристалните росни капчици потръпваха нежно по листата и тревите. Бавни и търпеливи крави, все още с празни вимета, мятаха равнодушни погледи към госпожица Фрай. Високо в небето запя чучулига. Млад дрозд я оглеждаше подозрително, кацнал на живия плет. Лек ветрец галеше басмената й рокля и ласкаеше тялото й.
Тогава от небето се чу слаб шум, който постепенно се усилваше и премина в рев. После отгоре дойде раздиращ ушите вой от сопла на реактивен самолет — Науката в полет. Госпожица Фрай запуши уши с длани и изчака да утихне, а после със сълзи на очи заплаши с юмрук отдалечаващия се реактивен звяр и всичко, което той олицетворяваше.
Нарушеното от самолета спокойствие постепенно се възстановяваше. Но това не означава, че няма да настъпи ден, когато потресенията ще бъдат вече толкова много, че нищо няма да може да се възстанови. Репетиция за смъртта — помисли си госпожица Фрай, — множество малки смърти, преди да настъпи последната огромна… Колко глупаво е, че приемам всичко това близко до сърцето си, че се чувствам виновна пред цялото човечество… Аз не съм отговорна за случващото се и не за собствената си душица се страхувам. Тогава защо страхът за всичко наоколо сковава сърцето ми?
Фелисити се заслуша. Нищо, освен птичи песни. И пак закрачи към училището под нежната ласка на вятъра.
Когато отвори вратата на класната стая, жужащият пчелен кошер мигом млъкна. Всички розовобузести детски лечица, украсени с перчеми или плитчици, се обърнаха към нея.
— Добро утро, госпожице Фрай — казаха в хор и млъкнаха.
Фелисити долови някакво очакване и се огледа, за да види онова, на което трябваше да обърне внимание. На учителската маса в малка вазичка стърчеше самотно цвете.
Никога по-рано не беше виждала такова цвете. Без да откъсва очи от него, тя седна на стола и започна внимателно да разглежда дивното растение. Цветът му не беше прост като полските цветя, но не бе и сложен. В една чиста багра, с приятна за очите форма на листенцата, но без излишната строгост на градинските цветя. В основата си листенцата бяха бледорозови и постепенно ставаха алени. Бяха като тръбички, напомняха по нещо на орхидеите, но Фелисити никога не беше виждала такава орхидея.
Тя се наведе и огледа чашката на цвета. Малки сърповидни тичинки, покрити с прашец, потръпваха на своите тънки зеленикави краченца. Вътрешната повърхност беше нежно кадифена. Долавяше се приятен, леко сладникав мирис, по нещо напомнящ на аромата на пръст — никакъв парфюм, разбира се, не би могъл да се сравни с този естествен аромат.