Размениха много малко думи, докато ядяха изпечената на огъня риба, която Раф бе уловил в поточето зад изгорялата колиба.
Прекараха деня, яздейки през боровата гора, а вечерта спряха в друга колиба на заселници.
— Не знам защо е избухнал пожарът — рече Патрик Маклолин. — Семейство Кланси заминаха много преди това.
— Значи не са били индианци — намеси се Каролайн. Тя бъркаше до огнището яхнията от еленско месо, за да помогне на жена му.
— Не съм казал това. Индианците ги прогониха оттук. Така казала мисис Кланси на Ан.
— Не можеше да живее тук и през цялото време да се притеснява, че ще ги нападнат — вдигна глава Ан, която кърмеше най-малкото си дете.
— Но доколкото разбрах, индианците чероки са съюзници на англичаните. — Каролайн погледна към Раф.
— Така е… през повечето време. — Ан премести детето на другата си гърда. — Но човек никога не знае.
— Освен това — добави съпругът й — трябва да се пазиш не само от тях. Индианци от други племена, тръгнали на север, преминават оттук. Например от племето крийк.
— Сигурно си мислят, че земята е била тяхна, преди англичаните да дойдат.
— Не се засягай, Раф. Знаеш, че нищо лошо не искам да кажа. — Патрик тъпчеше тютюн в лулата си. — Само разказвам на твоята приятелка как стоят нещата.
— И аз съм ви благодарна за това, мистър Маклолин. — Каролайн сипа апетитната яхния в глинени купи.
— Разбира се, положението ще се влоши, преди да се оправи.
— Патрик! — Ан му хвърли многозначителен поглед.
— Не казвам нищо, което Раф вече да не знае. Пък и като го гледам как си седи тук, виждам, че не е тръгнал да върши набези. — Пресегна се към огнището и взе една горяща съчка да си запали лулата. Смукна си няколко пъти и продължи: — Чувам, че вождовете искани да изкарат всичко недоразумение. — Извади лулата от устата си и я насочи към Раф. — Обаче хората разправят, че били позволили на воините си да танцуват със взетите скалпове.
Раф беше вбесен, толкова вбесен, че Каролайн забеляза как ръцете му се свиха в юмруци. Но не отвърна нищо на Патрик Маклолин и вечерята продължи. На другия ден, когато двамата с Раф спряха да напоят конете на брега на една пъргава рекичка, Каролайн го попита защо си е замълчал.
— Какво трябваше да му кажа?
— Не знам. — Каролайн късаше листата на една върбова клонка. — Истина ли е, че са танцувани със скалповете?
— Възможно е. — Улф взе в шепите си вода и жадно отпи. После я погледна и като видя израза на лицето й, поклати глава. — Това смущава ли те?
— Разбира се. — Тя се приближи до него. — Ти не смяташ ли, че е противно?
Той се изправи и се извиси с огромния си ръст над нея. Каролайн не знаеше какво да очаква. Погледна я за миг, после отиде при конете.
— Заселниците също взимат скалпове. Не мисли, че само индианците са виновни.
— А ти на чия страна си? — Каролайн искрено копнееше да разбере тази страна, която бе новият й дом. Както винаги не беше готова за жаркия поглед, който той й хвърли.
— На чия страна ли? На никоя. А може би и на двете.
— Не исках да те обидя с думите си. — Тя застана до реката и се загледа в отсрещния бряг. Пейзажът вече не беше така равен. Тук-таме някой хълм радваше окото.
— Ваше благородие, вие искате точни и ясни отговори. За предпочитане е те да представят индианците като злодеи. — Улф я погледна през рамо. — Такива отговори аз не мога да ви дам.
— Доколкото си спомням, исках само да разбера причините за всичко това. Не търся оправдание за англичаните. — Тя проследи плавния полет на един орел. — Освен това искам да не ме наричаш повече „Ваше благородие“.
Той се обърна към нея и повдигна вежди.
— Но ти си точно това. Лейди Каролайн Симънс, дъщеря на граф, член на Камарата на лордовете.
Каролайн срещна погледа му. Ноздрите й се разшириха, тя дълбоко вдиша свежия въздух и не обърна внимание на подигравателната му гримаса.
— Тук предпочитам да бъда просто Каролайн Симънс.
— Е, скоро ще бъдеш Каролайн Макуейд.
— Точно така — каза тихо. — Скоро ще бъда Каролайн Макуейд.
Улф си пое дъх, опитвайки се да обуздае бурята, която се надигаше в него.
— Сигурно знаеш, че този брак ще се състои, само защото си дъщеря на граф.
Конят му се изправи на задните си крака и той отстъпи настрана, за да избегне копитата. Но нито за миг не свали поглед от лицето на Каролайн.
— Много добре знам защо баща ти ми направи предложение — отвърна тя колкото е възможно по-спокойно. Той нарочно се опитваше да я нарани. Въпреки че отдавна се беше примирила с този брак, от мисълта, че Раф я мрази и иска да я унизи, й прималяваше. А имаше мигове, когато той се държеше така… Тя повдигна едно листо от земята и се загледа в назъбените му краища.