— Това сигурно е било добре дошло за баща ти. — Веднага щом погледна към него, разбра, че е сгрешила, намесвайки годеника си. — Искам да кажа, нали е търговец.
— Да. — Краткият му отговор приключи разговора.
Останаха във форта само колкото бе необходимо, за да си починат конете и Раф да разговаря с командира — човек на име Бойтън. Младият офицер им предложи да прекарат нощта там, но Улф отвърна, че предпочита да прекосят реката, преди да се е мръкнало.
— Но аз съм сигурен, че лейди Каролайн би се чувствала по-добре, ако останете до сутринта. — Полковник Бойтън й хвърли очарователна усмивка.
— Лейди Каролайн гори от нетърпение да пристигне в новия си дом… и при бъдещия си съпруг.
Последните думи бяха изречени толкова тихо и поверително, че Каролайн не бе сигурна дали командирът на форта ги е чул. Но тя ги беше чула и затова усети как по бузите й избива червенина. Имаше само една единствена причина, поради която искаше пътуването да свърши по-скоро.
По пътя дотук бяха преминали през доста реки, но всички те не можеха да се сравняват с тази, която трябваше да прекосят сега. Каролайн погледна надолу по склона към препускащата вода и преглътна. Кобилата под нея се дърпаше и цвилеше и сякаш споделяше страха й. Но пътеката, водеща към „Седемте бора“, прекъсваше там, където водата ромолеше върху камъчетата на брега, и продължаваше чак на отсрещния бряг.
Каролайн нави поводите около ръцете си.
— Колко е дълбоко?
— Точно толкова, че да си измокрите новите обувчици, Ваше благородие.
Тя не обърна внимание на подигравката му. Шумът на забързаната вода изпълваше сетивата й.
— Никога досега не съм правила нещо подобно — викна му тя. Той беше слязъл от коня и го водеше надолу по калната пътека към реката.
— Това не ме учудва. В Англия на такава река щеше да има мост.
Каролайн се беше наклонила назад, за да запази равновесие.
— Защо не построят и тук? — Беше готова да чака, докато го завършат.
— Сега сте там, където рядко стъпва цивилизован крак, лейди Каролайн. — Улф се метна отново на коня и тръгна по овалните, прилични на картофи камъни, които застилаха брега. — Просто вървете след мен.
— Но…
Улф се обърна да я погледне и тя осъзна колко отчаяно е прозвучат гласът й. Опита се да успокои дишането си, но тъмните водовъртежи непрекъснато привличаха погледа й.
— Една пролет… паднах в реката. — Тя стисна по-здраво поводите. — Ако не беше Едуард… — Не можеше да продължи. Страхът, който бе изпитата тогава, я заля така бързо, както онази ледена вода в детството й.
Каролайн вдигна очи, големи и сухи, и усети как той я прегръща.
— Искаш ли да се върнеш обратно? — Пое си дълбоко въздух. — Можеш да изчакаш във форта, докато отида до селищата на племето ми. После ще те придружа до Чарлз Таун.
Изкушаваше се да послуша съвета му. Да се върне при спокойствието на Саймънс Хол, в градината с добре поддържани храсти и тихи поточета, съвсем различни от дивата природа на тази девствена земя. Но колкото и да се опитваше страхът да вземе надмощие в нея, нещо тук я привличаше с магията си и то беше може би тъкмо волната красота, която я и плашеше. Точно това чувство, а не толкова фактът, че няма къде да се върне, я накара да поклати глава.
— Не — произнесе с леко треперещ глас. — Ще се справя. — Вдигна глава и му се усмихна колебливо.
— Сигурна ли си?
— Да.
— Добре тогава. — Улф всмука въздух и доближи коня си до нейния. С ловко движение освободи седлото и възседна широката задница на жребеца. Пресегна се към Каролайн.
— Какво правиш?
— Смятам, че е време да се научиш да яздиш по мъжки.
— Но…
— Тихо сега. Освободи крака си от стремето.
Тя се подчини, а ръцете му се сключиха около кръста й. Улф я издърпа и я сложи да седне на седлото пред него. Задържа я така за миг, притиснал рамото й към гръдта си, после й нареди:
— Сега повдигни крак. — Ръката му обхвана бедрото й. — Точно така. — Настани я удобно в седлото и издърпа обикновените й бели фусти така, че разголи краката й. — Знам, че ти се струва необичайно, но скоро ще свикнеш да яздиш така. — Обгърна я с ръце изотзад. — Може дори да ти хареса. — Без да се суети повече, той завърза поводите на кобилата към седлото, окачи пушката и торбичката с барут по-високо на гърдите си и подкара двете животни към течащата вода.
Отначало Каролайн затвори очи — страхуваше се да гледа. Но постепенно, обградена от топлината на тялото му се отпусна и ги отвори. Усещаше около себе си свиването на железните мускули на ръцете му, щом той дръпваше поводите, за да насочи жребеца напред, когато течението го отнасяше настрана.