Близо до брега водата покриваше само краката й, но сега вече се плискаше в скута й. Ала те продължаваха да вървят към стената от дървета на отсрещния бряг, а сковаващият ужас, които Каролайн очакваше да я връхлети, не се появи.
Вместо него, когато Улф прошепна в ухото й: „Най-лошото мина“, тя почувства облекчение. И удоволствие от приключението. Трепереше безпомощно от ледената вода, но се заля в смях, щом конят стъпи на суха земя.
Улф се спусна от гърба на жребеца и протегна ръце към нея. Облегнала длани на раменете му, Каролайн охотно слезе от седлото. Когато той я придърпа към себе си, тя не се възпротиви.
— Успяхме — възкликна Каролайн и уви ръце около шията му. Косата му беше мокра като нейната и тя зарови пръсти в гъстите кичури.
Той я отдели от себе си, за да вижда лицето й, и отвърна на усмивката й с усмивка.
— Наблизо има едно място, където можем да прекараме нощта.
— Но аз мислех, че до довечера ще стигнем в „Седемте бора“. — Той беше казал така във форта.
— Толкова ли искаш пътешествието да свърши?
— Не — призна Каролайн и добави: — Май няма да е много прилично, ако пристигнем с прогизнали дрехи.
Усмивката му я омая, тъкмо защото се появи само за миг.
— Ще направим така, както е прилично. — Пашкулът на прегръдката му се разкъса. — Хайде, елате, лейди Каролайн — поведе я той към коня й.
Пояздиха съвсем кратко. Във въздуха се носеше сянката на есента и Каролайн трепереше. Улф слезе от коня и тя се огледа учудено. Не виждаше причина да спират.
— Оттук ще вървим пеша — рече той и й помогна да стъпи на земята. Показа й една тясна пътечка, която не се забелязваше от пътя.
По нея не се вървеше лесно. Улф водеше конете, а Каролайн, повдигнала полите си, го следваше отзад. Докато се добере до голямото сечище, остана без дъх. В средата имаше колиба — малка и покрита с кора от дървета. Между колибата и спретнатата градинка се виеше широк и плитък ручей. Раф заведе конете до брега му и почна да сваля седлата.
— Влез вътре — нареди й той. — Ще дойда веднага, щом събера дърва за огън.
Мисълта, че ще се стопли, й се стори чудесна, но тя се поколеба.
— Хората, които живеят тук, няма ли да имат нещо против? — Беше очевидно, че в колибата няма никого. Но личеше също, че не е изоставена. Градината беше оплевена и бе родила плодове.
— Всичко е наред, Каролайн. — Вдигна поглед от работата си, защото тя още се колебаеше. — Ще намериш одеяла. Завий се и се стопли.
Вратата се отвори лесно. Щом я затвори след себе си, в колибата стана тъмно. За прозорци служеха само тесни процепи в стените от плет, замазани с кал. Малки струйки слънчева светлина, в които играеха прашинки, се процеждаха през тях.
В тясното помещение нямаше много мебели. Леглото се състоеше от купчина кожи, подредени в ъгъла. По стените на клонки, пъхнати в мазилката, висяха дрехи. Пространството беше разумно разпределено и Каролайн се запита кой ли живее тук.
Тя пристъпи по пометения пръстен под и се приближи към единственото кресло в стаята — ръчно изработено, гладко излъскано на седалката и страничните облегалки, с крака, върху които бе оставена дървесната кора.
До него имаше подобна маса със свещ и няколко книги. Каролайн взе една от тях и хвърли поглед към заглавието.
— Волтер — каза гласът зад нея и тя се обърна рязко. На прага се очертаваше силуетът на Улф. — Харесваш ли го?
— А… не много. — Каролайн върна книгата на мястото й, смутена от това, че са я хванали да разглежда.
Той не обърна внимание на неудобството й, пусна дървата на пода до каменното огнище и се залови да пали огън.
— Одеялата са ей там. — Тъмната му коса се полюшна около раменете, когато й кимна с глава към ъгъла. — Но те съветвам да свалиш тези мокри дрехи, преди да се завиеш.
— Да… да си сваля дрехите? — Думите й прозвучаха така, сякаш никога не беше чувала за подобно нещо.
Улф прекъсна заниманието си и се обърна да я погледне.
— Ако останеш така, ще настинеш.
Говореше убедително и практично и съветът му изглеждаше разумен. Въпреки това…
— Струва ми се, че не е редно да…
— … умреш от треска. — Той отново се зае с разпалването на огъня. Опитваше се да накара едно малко пламъче да се разгори, като духаше върху сухите листа.
Каролайн взе едно вълнено одеяло.
— Не знам. Ами ако собствениците се върнат? Какво ще си помислят? — Не се тревожеше чак толкова за собствениците, но това бе добър аргумент. Следващите му думи го разбиха.
Пламъците близнаха едно трупче и той се изправи. Почти не погледна към нея, а направо тръгна към вратата.
— Колибата е моя.
Пресегна се към кофата с въжена дръжка, която висеше до вратата, и се обърна към нея.