— На някои им се струва странно дивак да чете Волтер.
— Възможно е. — Каролайн отпи от чая, който той бе приготвил. — Но ти забравяш, че те видях за пръв път в Чарлз Таун, а там изобщо не приличаше на дивак.
— Въпреки че понякога нося копринена жилетка и си връзвам косата на опашка, пак си оставам индианец.
— Не съм казала противното. — Като го гледаше сега, Каролайн не можеше да отрече, че в жилите му тече дива кръв, нито можеше да се самозалъгва, че това не я привлича. В него имаше нещо тъмно и опасно. Пулсът й запрепуска.
Много опасно.
Наведе се и взе най-горната книга от купчината до краката й. Прочете заглавието и проследи с пръст златните релефни букви.
— Неди обожава този философ. Четеше го и после настояваше да ми обяснява разсъжденията му. — Усмивката изчезна от лицето й. — Много ми липсва. — Вдигна очи и срещна погледа му. — Сигурно ме разбираш. Нали и ти имаш брат?
— А, значи Нед е твоят брат?
— Разбира се. Едуард ми е брат. Ти какъв мислеше, че ми е?
Той се наведе напред, облегна се с лакти на масата и в очите му заиграха весели пламъчета.
— Любовник. Някой млад обожател, който си изоставила, за да дойдеш в Новия свят.
— Шегуваш се, нали?
— Не. Когато спомена Едуард преди… — Улф се облегна назад и скръсти ръце. — Това си помислих.
Каролайн поклати глава. Усещаше как по бузите й избива руменина.
— Не съм оставила разбити сърца след себе си. — Стана от креслото, събра празните глинени купи и ги занесе до кофата край огнището.
— Трябва ли ти още вода? — Улф проследи движенията й с поглед, после се изправи и хвърли още дърва в огъня.
— Не, тази ми стига. — Тя обърна лице към него. — Разкажи ми за твоя брат.
Улф седна на пода до нея и пое купата, която тя току-що бе измила. Избърса я с ленена кърпа.
— Какво искаш да знаеш?
Тя сви рамене и отново потопи ръце в топлата вода. Може би, ако вниманието й бе заето с разговор, нямаше да усеща колко близо до нея се намира той.
— Как изглежда?
— Интересува те дали е индианец?
— Нямах предвид това.
— Така ли? — Улф се облегна на стената, сви единия си крак и подпря ръка на коляното си. Погледна я за миг, преди да продължи. — Кръвта на Логан е чиста. Той е от втората съпруга на Робърт. Баща ми има и още един син, роден в Шотландия. Там живееше първата му жена.
Каролайн избърса ръцете си.
— Не предполагах, че ще бъда… че баща ти е бил женен три пъти.
— Три пъти — не.
— Но нали току-що каза…
— Има мъже, които се женят за индианските си любовници, Ваше благородие, но Робърт Макуейд не е от тях.
Веднага разбра какво иска да й каже. Усети болката в думите му и й се прииска да протегне ръка към него. Толкова силно, че се наложи да скръсти ръце, за да не го направи. Сега започваше да разбира защо Улф мрази баща си. Самата тя постепенно се настройваше против Робърт Макуейд.
— Логан се бие на север заедно с войската. Сигурен съм, че жена му ще се радва на твоята компания. — Каролайн не отвърна, само продължи да го гледа с големите си сини очи. Той поясни: — Жена му, Мери, живее в „Седемте бора“.
— Разбирам. Но ти каза, че имаш и друг брат. — Джеймс.
— Не те съветвам да произнасяш името му пред Робърт.
— Защо? Кажи ми!
— Доколкото разбрах, е бил обесен за това, че е подкрепял самозванеца.
— Ужасно! Баща ти сигурно го е преживял много тежко.
— Той се отказа от него много преди това.
Каролайн седна върху сандъка с лице към Раф.
— А ти?
Той повдигна вежди.
— Какво аз?
Знаеше, че задава прекалено много въпроси, но не можеше да спре. Всичко, свързано с Раф Макуейд, я вълнуваше.
— Разкажи ми за детството си.
— Живеех с племето на майка ми. Така е според техния обичай. — Дланта му се сви в юмрук. — Докато навърших десет години.
— Какво се случи тогава? — Каролайн се премести на пода до него.
— Тогава баща ми реши, че в жилите ми тече достатъчно негова кръв, за да похарчи няколко фунта за мен. Изпратиха ме да уча в Англия.
— Сигурно ти е било трудно, откъснат от близките си, от тези, които са те обичали.
— Трудно беше за майка ми — кратко отвърна той, преди да смени темата. Не търсеше съчувствието й. Наведе се към нея. — Но ти трепериш. Студено ли ти е?
— Не. — Преди да успее да го спре, той се пресегна и наметна още едно одеяло върху раменете й. Тя вече се бе увила с едно около кръста.
Може би дрехите ми вече са изсъхнали.
— Сигурно не са още — отвърна той и подпъхна одеялото около нея. Пръстите му докоснаха страните й. — Така по-добре ли е?