Предстоящият разговор с баща му изглежда гнетеше и Улф. Почти не проговори, докато се хранеха, нито после, когато се качиха на конете за последния преход. Над пътеката беше надвиснала сутрешна мъгла и затова й бе трудно да разглежда пейзажа. Но от време на време завесата се повдигаше и от гледката на забулената долина дъхът й секваше.
Преди обяд спряха, за да дадат почивка на конете.
— „Седемте бора“ е зад онзи хребет — каза Улф, след като й помогна да слезе.
Искаше й се да се притисне до него, да усети прегръдката му както снощи, но поведението му не я подканяше към интимност. Той поведе конете към едно поточе, което се плискаше върху близките скали, и тя го последва. Улф не обърна внимание на присъствието й, затова тя докосна ръката му. Само допира до него, до мускулите и топлината на тялото му я връщаха към ярките чувствени спомени от снощи. Каролайн преглътна, но не се стресна от руменината, заляла страните й.
— Знам, че няма да ти е лесно — каза му тя.
Той се обърна и я изгледа дълго и изпитателно. За миг тя си помисли, че ще я привлече към себе си. Но той не го направи. Хвана поводите на конете и тръгна обратно по пътеката. Преди да се наведе, за да я повдигне на седлото, погледите им се срещнаха.
— Права си, Каролайн. Не ми е лесно.
Къщата в „Седемте бора“ изглеждаше величествена в сравнение с колибата, където прекараха нощта. Но за Каролайн това нямаше никакво значение. Домът на Улф й стигаше. Не й трябваха два етажа от рендосани греди, за да е щастлива. Къщата, към която се приближаваха, изглежда не бе строена наведнъж, а постепенно. В централната част имаше врата, два прозореца на първия етаж и три на втория. Отляво се виждаше пристройка, която приличаше на кухня, а отдясно за симетрия бе построена още една стая. Там имаше отделен вход, около който стояха няколко души, приличащи на индианци.
Улф кимна към тях, но не каза нищо. Помогна й да слезе от коня. Тя усети напрежението в ръцете му и се помоли всичко да мине леко. Надяваше се, че разговорът с баща му няма да продължи дълго и че Робърт ще прояви разбиране. Нито тя, нито Раф имаха вина за случилото се снощи.
Но сърцето й се свиваше и тя нерешително тръгна към къщата след мъжа, когото обичаше.
Вътре тежки завеси засенчваха прозорците и отначало й беше трудно да различи седналия в мекото кресло до камината човек, чийто превързан крак бе подпрян на табуретка. Но гласът му прогърмя ясно. В него се долавяше шотландски акцент и пристрастеност към алкохола.
— Навреме пристигна, момче. Това ли е тя?
Улф не отвърна, само отстъпи настрана и Каролайн успя да разгледа по-добре мъжа, заради когото бе дошла в Америка. Той също я огледа. Тя не знаеше какво да направи, освен да стои пред него, докато светлозелените му очи я изучаваха.
Това, което видя, не му направи никакво впечатление. Завърши огледа и изсумтя:
— Става. — После се провикна: — Мери!
Каролайн хвърли поглед към Улф в очакване той да обясни на баща си, че всъщност мнението му няма никакво значение, защото тя няма да живее с него. Но когато в стаята се появи млада жена, очакваща дете, Улф се завъртя на пети и се насочи към вратата.
— Мери ще те заведе в стаята ти — каза по-възрастният Макуейд, но Каролайн не му обърна внимание.
Слисана гледаше как Улф отваря вратата и прекрачва прага.
— Не ме ли чуваш, момиче? Къде отиваш?
Каролайн се престори, че не чува въпроса, отправен към нея, и се спусна към входа. Повдигна поли и се затича, но докато стигне до верандата, Улф вече бе възседнал коня. Животното нервно подскачаше на задните си крака и Улф направи малък кръг, когато тя извика името му.
— Не… не разбирам какво става — бе всичко, което можа да му каже, а той я гледаше от гърба на жребеца. Не й даде обяснение, само срещна погледа й и на лицето му се изписа мрачен израз, после пришпори коня.
Докато се отдалечаваше, тя стоеше и го гледаше с невярващи очи.
Зад гърба й сърдит глас я повика по име.
ГЛАВА ШЕСТА
— Лейди Каролайн! Лейди Каролайн!
Каролайн реагира по-скоро на нежното докосване по ръката, отколкото на името си. Откъсна поглед от опустялата пътека, водеща към високата борова гора, и видя пред себе си младата жена, с която се бе запозната в салона. Забеляза единствено спокойните й сиви очи.
— Той ви вика.
Жената явно не държеше Каролайн веднага да изпълни заповедта, която сега достигна до тях като сърдит рев откъм къщата. Срамежливо се усмихна и я потупа по рамото: