— Добре ли си?
Дали беше добре? Каролайн не знаеше. Стоеше на верандата и на пръв поглед сякаш нищо й нямаше. Но… тя хвърли поглед назад към пътеката с надеждата, че е станала ужасна грешка. Всеки миг Улф щеше да се върне, обвит в облак прах, и да й обясни защо я е оставил.
Но никъде сред безкрайното море от борове не се виждаше облак от прах и не се чуваше нищо друго освен заглъхващите крясъци на присмехулник.
— Той никога не остава тук за дълго.
Каролайн се обърна и се вгледа в жената.
— От време на време се отбива и, ако баща му го няма, си приказва с мен. — Тя поклати глава и няколко кафяви кичура коса се изплъзнаха от бонето й. — Те двамата не се разбират много. Хайде, ела. — Хвана я за ръка и я поведе към къщата. — Най-добре да приключим с това колкото е възможно по-бързо. После ще ти донеса каничка чай в стаята. Съгласна си, нали?
Жената — Каролайн си спомни, че името й бе Мери — застана със скръстени ръце до нея пред Робърт Макуейд. Той бе успял да стане от креслото, но подпухналото му лице бе зачервено от усилието. Сега стоеше, облегнат на патерицата си, и я гледаше изпитателно.
— Какво значи това, по дяволите? Накъде побягна?
Каролайн не успя да измисли никакво обяснение, затова не отвърна нищо, което още повече, го разгневи.
— Дяволите да те вземат, момиче! В Англия може да си свикнала на поклони и ласкателства, но тук аз съм господарят. — Наведе се към нея с присвити очи. — И ще правиш каквото ти наредя!
Каролайн отново не отговори и той свъси вежди.
— Ти глуха ли си? Да не би да съм си поръчал чак от Англия жена, която е глухоняма?
— Тя чува много добре, Робърт. Смятам, че просто е уморена от пътуването. Отдалеч пристига.
Робърт стрелна с поглед другата жена и заговори със заплашително нисък тон:
— Не си спомням да съм те питал за мнението ти, Мери.
— Но тя е права. — Каролайн долови напрежението на жената по лекото потрепване на ръката й. Вдигна брадичка, като си спомни, че независимо от обстоятелствата все още е лейди Каролайн Симънс. Без пари и измамена, тя нямаше на какво друго да се крепи освен на фамилната си титла.
— Изтощена съм — обърна се тя към Мери и само за миг успя да зърне слисаното изражение на Робърт Макуейд. — Ще ме заведете ли в стаята ми?
Пренебрежителното й отношение към него го изненада, но за кратко. Докато двете с Мери вървяха по коридора, той викаше след тях, че е най-добре бързо да си почине.
— За вечеря искам да слезеш долу! Чуваш ли ме?
— Човек наистина трябва да е глух, за да не го чуе — саркастично отбеляза Мери и я поведе нагоре по тесните стълби. — Но не е чак толкова лош, колкото изглежда. — Тя спря на площадката, за да си поеме дъх. — Не му е приятно да седи затворен вкъщи.
Каролайн не отвърна нищо. Малкото сили, които й бяха останали, се бяха стопили в усилията й да се пребори с него. Чувството й за достойнство се бунтуваше, когато той се нахвърляше с викове срещу Мери.
— Надявам се стаята да ти хареса. — Мери я въведе в малка светла стая и отстъпи назад. — Нямаше с какво да я подредя, затова реших да ушия нови пердета.
— Чудесни са. — Каролайн се изненада, че гласът й прозвуча толкова спокойно. В душата си се чувстваше разбита. — Всичко е много хубаво. — Докосна покривката на леглото. Беше от същия светложълт плат като пердетата. — Не биваше да си даваш толкова труд.
Мери се усмихна и положи ръце върху закръгления си корем.
— С това си запълвах времето. Логън го няма и… понякога се чувствам самотна. — Тя протегна ръка към Каролайн. — Толкова се радвам, че си тук. — Гладкото й чело внезапно се смръщи. — Сигурна ли си, че нищо ти няма? Ръцете ти са студени като лед. И си толкова бледа! — Мери стисна пръстите й в своите и погледите им се срещнаха. — Няма да е толкова лошо.
Каролайн се извърна, преди Мери да забележи сълзите, които се появиха в очите й, и се престори, че разглежда пердетата.
— Много си любезна, но ако може, бих искала да остана за малко сама.
— О, разбира се. Ще отида да кажа на някоя от индианките да ти донесе багажа. Ти си почини добре.
Когато вратата се затвори след Мери, Каролайн изпита желание да я повика обратно. Всъщност не от самота имаше нужда сега — сама в стаята, тя нямаше какво друго да прави, освен да мисли.
Отпусна се в креслото до прозореца и се опита да намери причина за постъпката на Улф — причина, различна от очевидната. Но колкото и да се стараеше, нищо не й идваше на ум.
Но пък и никой не я беше принудил да се люби с него снощи. Той не й беше дал никакви обещания. А тя си бе помислила, че… Каролайн затвори очи и се облегна назад.
Глупачка! Беше кръгла глупачка.