За щастие церемонията приключи бързо.
Когато последните думи заглъхнаха, Каролайн се почувства като хваната в капан. Беше нелепо чувство, защото най-после двамата с Едуард бяха в безопасност или поне — финансово осигурени.
Сватбените гозби останаха почти непобутнати. Робърт и преподобният Епълби скоро се оттеглиха в кабинета, за да си налеят още освежителни напитки.
— Да не си болна? Толкова си бледа — обърна се Мери към Каролайн.
— Не, само съм уморена. — Тя бутна стола си назад и се изправи, засрамена от липсата на смелост. Неспособна да събере кураж, тя побягна от стаята.
Тъмнината добави още страдания към най-лошия ден в живота й. Каролайн лежеше под юргана с вкочанени крака и се вслушваше във всяко проскърцване по дъските на пода. Беше й казал, че ще дойде тази нощ.
„По дяволите, ти си моя съпруга и аз ще те имам когато и както си пожелая.“ Думите му, изречени преди да напусне сватбената трапеза, кънтяха в главата й. Тя се обърна настрана, сграбчи възглавницата и я притисна към ушите си. Не искаше да чуе тежките му стъпки нагоре по стълбите. Не искаше да идва.
Когато най-после заспа сред объркани и смачкани чаршафи, чувствените й сънища за Улф бяха помрачени от уродливия образ на баща му… нейния съпруг. На сутринта се събуди, за щастие, сама, но с болки в главата и разбунтуван стомах. Беше имала късмет, че снощи Робърт бе заспал в собственото си легло. И сега пак имаше късмет, че успя да стигне до нощното гърне, преди да повърне.
Кървенето не е чак толкова силно.
— Тогава остани в леглото заради мен. — Каролайн натисна раменете на Мери към възглавницата. — Освен това днес няма за какво да ставаш, Мери! — Каролайн придърпа стола по-близо до леглото и седна. — Нали не искаш с теб или с бебето да се случи нещо лошо? Какво ще каже Логън, ако… Просто трябва да се грижиш повече за себе си.
— Толкова го обичам…
Каролайн стисна ръката й.
— Знам, че го обичаш. — Беше разбрала по начина, по който светеха очите на Мери, когато говореше за мъжа си, и по който стискаше единственото писмо, получено от него, откакто Каролайн бе пристигнала.
— Да можеше и той да ме обича така силно, както аз него…
— Какво говориш? Сигурна съм, че те обожава! — Всъщност Каролайн знаеше много малко за по-големия брат на Улф. Мери, разбира се, говореше с възхищение за него. Робърт не казваше почти нищо за когото и да е от синовете си. Но той прекарваше повечето от времето си в плен на алкохола и изглежда нищо друго не го интересуваше.
— О, той се грижи за мен. — Мери извърна лицето си настрана. — И може би аз не бива да говоря така, но една жена винаги усеща тези неща.
— Какво усеща? — Каролайн се опита да я успокои. — Струва ми се, че тревогата ти е изпила ума.
Думите й предизвикаха желаната усмивка, но не разсеяха печалните мисли на Мери.
— Идеята да се оженим беше на Робърт. Искаше да има наследник за името си. — Тя погледна към Каролайн. — Една нощ ги чух да говорят за това, по-точно да си крещят. На Логън не му харесваше да търгува с индианците. Двамата с Робърт непрекъснато водеха битки един с друг.
— Заради нечестната търговия? — Каролайн бе научила от Садаи за отношението на индианците към Робърт.
— Да. Логън не одобряваше далаверите на баща си. Двамата с Раф отидоха заедно в Чарлз Таун да изложат истината пред губернатора. — Тя отметна кичур коса от лицето си.
— И какво се случи? — Каролайн си спомни за срещата на Раф с губернатора, докато тя чакаше във вестибюла. По израза на Мери и свиването на раменете й се досети, че резултатът не е бил добър.
— Литълтън обещал да разгледа въпроса. Дори назначил човек, който да извърши проверка, но нищо не се промени. Раф беше вбесен.
— А Логън?
— Не след дълго ме напусна.
— Не е напуснал теб. Нали сама каза, че е отишъл да се бие с французите?
— Жената винаги усеща — повтори Мери.
Каролайн направи всичко, което беше по силите й, за да убеди Мери, че не е права. Преди да излезе от стаята и да я остави да си почива, Мери вече бе признала, че вероятно тревогата за бебето и умората я карат да изпитва меланхолия. Въпреки това Каролайн се молеше Логън Макуейд да се появи по-скоро на пътеката към „Седемте бора“ и да увери жена си в своята любов.
Както винаги, когато минаваше край салона, тя се опита да стъпва съвсем безшумно. Но този път това не й помогна. Сви се, щом чу гласа на Робърт.
— Мисис Макуейд, елате при мен за малко.
С неохота, която не можеше да скрие, тя спря на прага.