Величието на обкръжаващата я гора й даваше сила да изтърпи вечерта. Тези часове бе длъжна да прекарва със съпруга си. Днес, изплашена от спора, който със сигурност им предстоеше, тя остана малко по-дълго и, седнала на голям, покрит с мъх камък, наблюдаваше кристалната вода, която бълбукаше по гладките камъчета.
Никой не я безпокоеше, докато седеше там, ето защо, когато чу името си, тихо прошепнато, тя се стресна. Но още преди да се бе обърнала, вече знаеше кой стои зад нея. Сякаш с мислите си го бе повикала.
Бавно извърна глава, като си повтаряше, че е готова за срещата с него. За да осъзнае в следващия миг, че не е.
— Какво правиш тук? — Гласът й прозвуча с гордост, която само месеците, прекарани в болка и гняв, можеха да предизвикат.
— Дойдох да те отведа със себе си — отвърна Улф.
ГЛАВА СЕДМА
— Да не си полудял?! — Каролайн неволно отстъпи назад и в бързината се спъна в един стърчащ корен. Ръката на Раф се стрелна и я хвана, за да не падне. Знаеше, че би трябвало да му е благодарна за помощта, но не беше. Веднага щом се почувства сигурна, тя се отдръпна от него.
Независимо от всичко, което се бе случило, той й въздействаше по същия начин, както и преди.
Каролайн си пое дълбоко дъх:
— Смятам, че трябва да си тръгваш.
— Не и без теб.
Тя ахна от изненада. Думите му й бяха познати. Всяка нощ ги чуваше в сънищата си, всяка нощ виждаше едно и също: той идва при нея, моли я за прошка, настоява тя да тръгне с него; кълне й се във вечна любов…
Но сега това не беше сън. И макар че мътната светлина на здрача придаваше на сцената нереалност, Каролайн знаеше, че мъжът от плът и кръв, който стои пред нея, не е плод на въображението й. И думите му не бяха само нещо, което тя желаеше да чуе.
Но сега вече бе твърде късно.
След като веднъж бе помолила Улф да си тръгне, тя беше неспособна да направи нещо повече — само стоеше и се взираше в него. Спомените й бяха ярки и хубави, но бледнееха пред действителността. Той беше по-висок, с по-широки рамене, по-мургав и по-красив, отколкото го помнеше. И макар че облеклото му бе по-цивилизовано от последния път, когато го бе видяла — сега носеше ленена риза и гамаши за лов, а косата му беше вързана на опашка, — от истинския Улф се излъчваше повече дива сила, отколкото от сънищата й. Дори от най-еротичните.
Гласът му, нисък и плътен, разпръсна чувствената магия, която я бе завладяла.
— Каролайн.
— Мисис Макуейд. — При тези думи той стисна зъби. — Сега вече съм мисис Макуейд.
Стори й се, че видя тъга и нещо друго в очите му, преди той да сведе поглед. За миг дългите тъмни мигли хвърлиха сянка върху кожата му. Но когато отново я погледна, изразът на лицето му бе непроницаем.
— Чуй ме, Каролайн.
— Не! — Тя се отскубна, щом той се опита да я докосне отново. — Няма! — Усети, че в очите й се събират сълзи, горещи и горчиви, и с всички сили се постара да не се търкулнат по бузите й. — Повече нямам намерение да те слушам! Иди си и ме остави на мира. — Обърна му гръб, а маската на сърдито презрение започна да се топи върху лицето й. — Не ти ли стига това, което направи?
Улф знаеше, че срещата с нея няма да е лека. Една част от него, малодушието, което понякога мами всички мъже, го съветваше да отиде с вестта направо при баща си. Но Каролайн заслужаваше повече от това… много повече. Улф направи стъпка към нея и, когато тя не помръдна, още една.
— Тук не си в безопасност.
Тя повдигна брадичка още по-високо и той видя как в дълбините на сините й очи като светкавица блесва гняв.
— Ти ме доведе тук.
— По твое настояване. Или греша, че пристигна от Англия по свое желание? — Тонът му охладня. — За да се омъжиш.
Тя не отвърна нищо, изгледа го сурово, преди да се извърне. После твърдо изрече:
— Отивай си.
— Не мога. — Едва се сдържа да не обхване с длани нежните рамене, да усети топлината на тила й под устните си. — Съжалявам за…
— Недей. Не се извинявай за това, което направи. Не мога да го понеса.
— Съжалявам само за болката, която ти причиних.
— Надявам се да съжаляваш цял живот. — Тя мина покрай него и се запъти към къщата.
Тогава той я хвана, стисна ръката й и я изви към себе си. Лицето му беше на сантиметри от нейното.
— Не си спомням да съм те карал насила да правиш каквото и да било. — Думите му бяха жестоки, предизвикани от гняв и… вина. Вина, която не го напускаше, откакто я бе оставил на милостта на баща си. А той не знаеше милост.
— Прав си. — Не искаше да се намира толкова близо до него, че да усеща мириса му. Това събуждаше в нея спомени.