А кой знае, може би този път Робърт казваше истината. Улф не можеше да отрече, че Каролайн е безкрайно красива и чувствена. Той не можеше да забрави допира на светлата й кожа, не можеше да забрави копринената й коса… А вкусът й не би изчезнал от устата му дори след безброй чаши вино. Всяка нощ я сънуваше и се будеше, изпълнен с копнеж.
Но тези страдания не можеха да се сравняват с мъката при мисълта, че тя е правила с Робърт нещата, които бяха преживели заедно. От тази мисъл му се завиваше свят. Искаше му се да стовари юмрук върху нещо.
Напускайки стаята, той призна пред себе си, че всъщност така му се пада — беше я използвал и изоставил. С пълното съзнание какво ще й се случи.
Но не можеше да промени действителността. Трябваше да се научи да я приема, колкото и тежко да му беше. Само че… един въпрос го мъчеше.
— Какво? Какво ме попита? — Каролайн отстъпи назад и плътно уви раменете си в шала, когато той влезе в стаята й. Носеше само обикновена ленена риза, която й служеше за нощница, и липсата на подходящо облекло засилваше уязвимостта й.
Беше късно след полунощ и тя никога не би отворила вратата на спалнята си, ако знаеше кой е от другата страна. Първата й мисъл, когато чу почукването, беше, че Мери се е почувствана зле. Появата на Улф не би трябвало да я изненада толкова, тъй като почти не мислеше за нищо друго, откакто бе пристигнал. Но тя не вярваше, че дори той ще има смелостта да дойде сам в стаята й посред нощ.
Но всичко това бледнееше пред смайването й от въпроса, който Улф й зададе, преди тя да успее да отвори уста.
— Сигурен съм, че ме чу, Каролайн. И въпросът ми не е сложен. Носиш ли дете? — Улф затвори вратата зад себе си. Ключът изщрака в ключалката.
Звукът я накара да се съвземе. Тя пристъпи напред с гняв, изместил първоначалната изненада.
— Ако не напуснеш стаята ми веднага, ще крещя.
Светлината бе оскъдна — сноп лунни лъчи и оранжевите отблясъци на огъня, — но въпреки това Каролайн успя да различи тънката му усмивка. Той повдигна вежди.
— И как ще ви помогне това, Ваше благородие? Кой ще ви се притече на помощ? Съпругът ви? — В тона му се усещаше презрение. — Съмнявам се, че е способен да се изкачи по стълбите, дори ако животът му зависеше от това. Трябваше да отидете при него тази нощ, лейди Каролайн, ако желаехте да се предпазите от неканени гости. Но не се тревожете, няма да остана дълго. И няма да ви сторя нищо лошо — добави той по-нежно.
Тя му вярваше.
Но това не облекчаваше тревогата й. Сетивата й се объркваха, разумът й отлиташе, когато бе до него. Присъствието му й пречеше да мисли. Защо тогава в този миг ясно проумя нещо, което досега не й беше идвало на ум?
— Моля те, върви си. — Тя се обърна и се приближи към прозореца, за да не забележи той треперенето на ръцете й, които стискаха вълнения шал.
— Каролайн, аз… — Улф я последва, но макар да му се искаше, не докосна стройния й гръб. — Трябва да знам дали носиш моето бебе. — Съжаляваше за всичко, което й бе сторил. Но най-много за това, че тя би могла да е бременна от него. Да носи неговото дете. Така би отмъстил чудесно на баща си, но за детето и за Каролайн би било истински ад.
Тя едва не се обърна към него, щом долови молбата в гласа му. Имаше ли право да знае? Стисна перваза и се принуди да разсъждава логично.
Първо, макар че въпросът му изясняваше много неща: гаденето, когато ставаше сутрин, умората, изблиците на плач, тя все още не беше сигурна, че носи дете.
Имаше и други обяснения за неразположението й, обяснения, които нямаха връзка с Улф, обяснения, които досега приемаше на драго сърце. Прилошаваше й винаги щом си помислеше, че рано или късно ще трябва да се отдаде на Робърт. Освен това работеше много, откакто Мери се нуждаеше от повече почивка. А сълзите — тя правеше всичко възможно да ги възпре.
Но ако носеше дете… ако носеше дете… не биваше никога да казва това на Улф. Беше омъжена за баща му. Ако роди дете, то трябва да е плод на тази връзка. Или поне така да изглежда.
„Копеле“ беше толкова грозна дума! Улф със сигурност знаеше това.
Тя придаде спокоен израз на лицето си и бавно се обърна към него. Той се намираше по-близо, отколкото Каролайн предполагаше, и близостта му едва не я разколеба. О, Улф, искаше й се да извика и да се хвърли в прегръдките му. Защо ми стори това? Защо ме остави? Тя би отишла с него навсякъде. Дори сега, омъжена за друг пред бога и пред хората, тя се изкушаваше да го помоли да я отведе.
Но не биваше да мисли само за себе си.