— Не нося дете — чу се да казва и почти не повярва, че спокойният нежен глас е неин.
— Сигурна ли си?
— Напълно. — Не можеше да определи дали на лицето му се чете облекчение. — Сега ще си тръгнеш ли?
Трябваше да е доволен. Но Улф се питаше защо не е. Със свити юмруци се обърна и тръгна към вратата. Ала спря и погледна назад. Тя стоеше, обляна в лунна светлина, красива и… уязвима. Улф се опита да потисне желанието, което гореше в него.
— Има още нещо.
Каролайн повдигна брадичка с надеждата, че ще успее да запази сдържания израз на лицето си, докато той си тръгне.
— Какво е то?
— Заплахата от война е истинска. Каквото и да казва твоят… съпруг, искам да дойдеш утре с мен.
— Мисля, че не е разумно. — Не обясни защо, но той не я беше питал.
— Давам ти дума, че ще те заведа непокътната във форт Принц Джордж.
Вярваше му.
— Не мога.
Гняв избухна в дълбините на обсидиановите му очи.
— Искаш да изложиш живота си на риск, като останеш тук с него?
С него? За бога, тя дори не бе помислила за Робърт. За своя съпруг. Поклати глава и разпуснатата й коса леко погали гърба й.
— Не мога да оставя Мери.
— Тя също ще дойде. — Нямаше намерение да остави тук жената на брат си.
— Тя не може да пътува. Дори от леглото не може да стане.
Сякаш цяла вечност той стоя и я гледа втренчено. После бавно се пресегна и извади нож от гамашите си. Дългото лъскаво острие събра бледите лунни лъчи и ги отрази. Улф отиде до раклата и постави ножа до четката със сребърна дръжка. От разликата между двата предмета ножът изглеждаше още по-заплашителен.
— Какво правиш? Не го искам.
Когато се обърна към нея, от цивилизования бял човек не бе останало почти нищо.
— Може да ти потрябва. — Запъти се отново към вратата, но този път Каролайн го спря.
Втурна се към него с боси крака по голите дъски, протегна ръце, но не го докосна.
— Мислиш ли, че вождовете и губернаторът няма да се споразумеят?
— Не знам — отвърна той, преди да се обърне към нея. Ръката му, сякаш по собствена воля, погали бузата й. Мургава — върху бяла; загрубяла — върху нежна кожа. Контрастът почти го обезоръжи. — Поне трябва да опитам да ги събера.
— А ако не успееш? — Играеше си с огъня, но не можеше да престане да гали бузата си о дланта му.
— Не знам. — Сладкият й дъх се плъзна по кожата му и той не устоя. Пръстите му се вплетоха в косата й. Устните му я завладяха.
Целувката му беше страстна и отчаяна. Езиците им се търсеха и сливаха обезумели. Каролайн впи пръсти в ризата му, но й се искаше да усети гладката му кожа.
Когато Улф откъсна устни от нея, тя вече усещаше твърдия гребен на мъжествеността му, притиснат до корема й. Собственото й тяло бе в огън.
— Моля те — прошепна тя, без да знае дали го моли да спре, или да задоволи ужасния глад, който предизвикваше в нея.
Улф обхвана главата й с ръце и се загледа в лицето й, пламнало от нескрит копнеж по него. Не можеше да направи нищо друго, освен да се отскубне от нея.
Каролайн го видя как си тръгва, после бавно затвори вратата и превъртя ключа, макар да знаеше, че той няма да се върне. Устните я боляха, кожата й бе станала толкова чувствителна, че тя едва изтърпя милувката на чаршафите, когато се върна в леглото.
Лежа будна, докато петелът изкукурига и небето изсветля до оловносиво. Тогава стана и се облече. Когато слезе долу, не се изненада от вестта, че Улф вече е потеглил.
ГЛАВА ОСМА
Минаха две седмици от неочакваната поява на Улф в „Седемте бора“. После още две. На пръв поглед животът си течеше по старому.
Индианките от близкото селище Кауи понякога идваха на работа, понякога не. Робърт негодуваше срещу тяхната безотговорност, но Каролайн разбираше, че те трябва да се погрижат първо за собствените си домове.
С времето Мери наедряваше все повече. Бързо се уморяваше и вече не се оплакваше, че я карат да лежи по цял ден.
— Ако нещо се случи с мен… — подзе тя веднъж, когато Каролайн, седнала до прозореца, шиеше.
— Нищо няма да ти се случи — почти сърдито я прекъсна тя.
— Да, но за всеки случай ти казвам… Нали понякога жените умират при раждане — тихо добави Мери.
И Каролайн почувства вина за това, че се бе вглъбила в собствените си проблеми. Грижеше се за Мери наистина, но съзнанието й беше другаде. Остави почти готовата бебешка дрешка на стола и се приближи до леглото, където Мери седеше, подпряна на възглавници. Хвана ръката й и Мери се усмихна.
— Само ми обещай, че ще се грижиш за детето ми.
— Обещавам — Каролайн стисна пръстите й. — Не се тревожи за това.
Думите й явно успокоиха Мери, защото през следващите дни тя изглеждаше по-весела, макар че тялото й не преставаше да расте.