А Каролайн се тревожеше все повече и повече.
Сега вече почти не се съмняваше, че е бременна. Уж на шега задаваше въпроси на Мери относно първите месеци на бременността и отговорите само потвърдиха подозренията й.
Носеше в себе си детето на Улф.
Не, смъмри се тя. Това дете никога нямаше да е на Улф. За негово добро трябваше да се смята, че е на Робърт.
Ето защо Каролайн очакваше възстановяването на Робърт със смесени чувства. Знаеше, че трябва да му се отдаде… и то скоро. Но едва понасяше тази мисъл.
— Ела тук, момиче.
Тя потрепери, щом го чу да я вика. Днес Садаи и Уолини бяха дошли и Каролайн реши да изперат заедно чаршафите. Запалиха огън навън, тъй като нямаха помещение за пране, и напълниха голям казан с вода от потока. Докато Уолини търкаше чаршафите в сапунената вода, Каролайн отиде да види как е Мери. Но не успя да мине незабелязана покрай салона.
— Викаш ли ме? — Думите замряха на устните й, щом погледна към съпруга си.
— Махнах го — Робърт посочи крака си, вече освободен от тежкия гипс.
— Сигурен ли си, че е разумно?
Той стоеше подпрян на патерицата и беше очевидно, че тежестта му пада само върху здравия крак.
— Дяволите да те вземат, момиче, омръзна ми да стоя тук затворен.
— Да, но…
— Никакво „но“. Край. Вече съм здрав. — Докато говореше, главата му клюмна. Вгледа се първо в подутината на крака си, която личеше под разкъсания плат на панталоните му, после вдигна очи към нея. — Нали знаеш какво значи това, а, момиче?
С прегърбените си рамене и суровия поглед той й напомняше за бик. Тя преглътна и не отвърна нищо.
— Най-после ще станеш наистина моя жена. — Той присви очи. — Нали това искаш, момиче?
Гърлото й се сви, но тя успя да изрече едно глухо „да“. Да, точно това искаше… точно това й беше нужно. Заради бебето. Робърт трябваше да повярва… да приеме детето като свое.
Смехът му разпрати тръпки на отвращение по тялото й, но тя се опита да не им обръща внимание, когато той я повика при себе си.
— Трябва да ми помогнеш да седна.
Каролайн го остави да сложи ръка върху раменете й и пое тежестта му върху себе си. Заведе го обратно до голямото кресло. Беше много тежък. Струваше й се, че беше напълнял доста през месеците, откакто бе пристигнала в „Седемте бора“.
Той се отпусна назад в креслото и изсумтя с облекчение, а Каролайн се опита да се отдалечи. Робърт миришеше на уиски и пот. Но ръката му се стрелна и я хвана за китката.
Тя понечи да се отскубне, ала пръстите му я стиснаха по-силно, сякаш да й напомнят, че той има право да я докосва, когато си пожелае.
— Боли ме.
— Тогава ела по-близо, момиче.
— Името ми е Каролайн.
— Много добре знам коя сте, лейди Каролайн — изръмжа той, пръстите му се впиха в кожата й и я принудиха да коленичи до креслото. — Високомерната лейди Каролайн си мисли, че аз не съм достоен за нейната компания.
— Не. — Сълзи опариха очите й, но тя премигна, за да ги отпрати.
— Че е от твърде благородно потекло, за да прекарва времето си с мен. Но с ония мръсни диваци може, а? — Тя не отвърна нищо и той изви ръката й. — Така ли е?
— Не… не знам за какво говориш. Просто помагам на Садаи и Уолини. Мислех си, че така искаш.
— Ах, каква покорна женичка. — Лицето му почервеня от гняв. — Сигурно си мислеше също, че ще ми доставиш удоволствие, като се държиш добре с моя син, полудивака, а?
— Не съм…
— Какво не си?
Накара я да сведе глава и сълзите й се търкулнаха по бузите. Съпротивляваше се, но той беше твърде силен за нея. Запита се дали да не извика за помощ, ала единственият човек, който щеше да я чуе бе Мери, а Каролайн не искаше тя да скочи от леглото и да се втурне надолу по стълбите. Освен това Робърт беше неин съпруг и тя трябваше да се научи да се справя с него.
— Това, което казваш — отвърна тя с възможно най-голямото достойнство, което можеше да изтръгне от коленичилата поза на тялото си. — Нали е твой син?
— Значи му хвърляше майчински погледи през масата, а?
Каролайн не отговори, но усети, че кръвта се отдръпва от лицето й. Толкова се беше старала изобщо да не поглежда към Улф. Да не направи нещо, което би издало чувствата й към него. Но явно не беше успяла, защото Робърт бе разгневен и вярваше, че има защо.
— Какво си намислила? Да избягаш с него, нали? Затова ли той дойде тук и поиска да те отведе?
— Не. — Каролайн поклати глава, доволна, че поне това можеше да отрече с чиста съвест. — Никъде няма да ида. Тук съм, нали виждаш? — Надяваше се да не забележи отчаянието и мъката в гласа й.
Той очевидно обърна внимание само на думите й, защото отпусна хватката си.