С животинско ръмжене той се претърколи от нея. С резки движения хвана сбръчканата си мъжественост и започна да дърпа и стиска отпуснатата плът. Звуците, които издаваше я отвратиха, а също и слюнката, която се точеше от устата му. Чак когато извърна очи към нея и погледите им се срещнаха, Каролайн разбра какво става.
Ударът дойде внезапно и тя нямаше време да се подготви. Болката избухна в лицето й и тя усети вкуса на собствената си кръв. Преди да помръдне, той я удари отново.
— Проклета да си! — извика Робърт. — Виж какво направи!
Но Каролайн не можеше да види нищо през червената мъгла на страданието си. Тя вдигна ръце да се предпази от следващия му удар, което само го разяри още повече. Той вече не можеше да сдържа потока от ругатни, които сипеше върху нея заедно с ударите си. Изглежда му харесваше да излива гнева си в думи.
С всички сили Каролайн се претърколи колкото може по-надалеч от него. Падна на дървения под. Без да се поддава на болката в бедрото си, тя с мъка се изправи на крака. По-скоро усети, отколкото видя, че той се хвърля след нея. Робърт успя да хване разръфания край на ризата й и тя чу как платът се разкъсва. Но не откъсна поглед от целта си.
Горното чекмедже.
Не успя да го издърпа от първия път и разбра, че това се дължи на треперещите й ръце. Събра сили и този път чекмеджето се отвори. Робърт накуцваше към нея. Като обезумяла тя затършува сред памучните ризи и чорапи. Почти се бе отказала и смяташе да избяга от стаята, когато пръстите й напипаха гравираната костена дръжка.
Изразът на лицето му беше почти комичен, щом Каролайн се обърна и насочи към подпухналия му корем острието на ножа, който Улф й бе дал. Робърт успя да намери патерицата си и се облегна на нея, а предпазливостта усмири гнева му.
— Дай ми този нож, момиче.
— Махай се оттук. — Ножът беше тежък и ръката й се тресеше от усилието да го държи насочен срещу него.
— Ще вземеш да нараниш някого с това. — Очите му се присвиха.
— Назад! — Каролайн замахна и той се отдръпна, но не толкова бързо и надалеч, колкото й се искаше. — Излез от стаята ми!
— Ти май забравяш, че тази къща е моя. А ти си моя жена.
— Това не значи, че ще търпя този… този… — Каролайн преглътна сълзите си.
— Признавам, че може да съм попрекалил малко. — Ножът явно му действаше отрезвително.
— Ако ме удариш още веднъж, ще те убия. Кълна се, ще те убия.
— Говориш като онези диваци. Те ли ти дадоха ножа? Или синът ми?
Да! Искаше й се да изкрещи това в лицето му. Той ми го даде. Даде ми и много повече. Но си замълча. Защото следващите му думи я накараха да онемее.
— Сигурно онзи английски адвокат не ти е казал всичко. — Робърт присви очи. — Има само един начин „Седемте бора“ или каквото и да било друго да стане твое. — Той се приближи към нея, накуцвайки. — И той е да ми родиш син.
Кръвта забуча в главата й.
— Ти… ти вече имаш синове.
— Пфу! — изсумтя той. — Най-големият нямаше достатъчно разум, за да не се забърква в пропаднала кауза. Средният не може да понася търговията. А пък Улф — и двамата знаем какъв е.
— Махни се веднага оттук.
Отначало Каролайн помисли, че Робърт няма да се подчини. Той постоя известно време, загледан в нея с враждебните си светлозелени очи, в които не се четеше нищо. После се обърна. Каролайн остана на мястото си, докато той излезе от стаята. Предпазливо пристъпи напред и изчака да чуе потропването на патерицата му по стълбите. Тогава затвори вратата и превъртя ключа.
Стараеше се да не мисли за нищо, докато оставяше ножа до свещта върху масичката. С треперещи ръце сипа вода в порцеланова купа. Свали разкъсаната си риза и почисти с нея лицето си. Водата я жилеше и стана медночервена в купата. Каролайн бавно се приближи до скрина, взе си чиста риза и я навлече през глава, после се строполи върху леглото.
Чаршафите излъчваха още дъха му. С последни сили тя стана и ги събра. Легна върху голия дюшек. И сълзите й потекоха — горещи и тежки, те изгаряха наранената й кожа.
Стреснаха я тежки удари по вратата и тя се събуди. Простена на глас и се пресегна за ножа, но отпусна ръка, щом чу гласа на Садаи.
— Каролайн! Каролайн, добре ли си?
— Да. — Гласът й прозвуча измъчено. — Моля те, престани с този шум. — Беше сутрин. Единственото око, с което можеше да вижда, едва-едва пропускаше светлината. — Ще събудиш Мери.
— Вече е будна — обясни Садаи, щом тя най-после отвори вратата. При вида на Каролайн очите й се разшириха. — Изпрати ме да видя защо не слизаш тази сутрин — продължи тя, възвърнала спокойствието си. Чак когато влезе в стаята и заключи вратата, Садаи я прегърна през раменете.