— Какво се е случило с теб?
Каролайн само поклати глава и се опита да се измъкне от прегръдката й.
— Инаду ли ти стори това? — Каролайн я погледна въпросително и Садаи обясни: — Инаду означава змия. Така му викаме на Робърт Макуейд.
Въпреки че се чувстваше зле, Каролайн изпита удоволствие, че съпругът й е известен с такова прозвище. Поклати глава отново и седна на стола.
— Не искам Мери да разбере, има си достатъчно грижи.
— Тя е много по-силна, отколкото си мислиш. — Садаи извади чисти чаршафи от скрина. — Поне сега има повече сили от теб. — Постла чаршаф върху леглото.
— Кажи й само, че не се чувствам добре — прошепна Каролайн, когато Садаи я заведе да си легне отново. Не беше лъжа, чувстваше се ужасно.
Тя дори не беше усетила, че индианката е излязла от стаята, а Садаи вече се връщаше с ведро, пълно с вода. На врата й висеше кожена торбичка. Тя я отвори и извади шипка кафяв прах.
— Какво правиш?
— От това подутината ще спадне — обясни Садаи и пусна билките във водата.
Тя изми лицето на Каролайн със студената течност и това облекчи болките й.
— Нещо друго боли ли те?
— Бедрото. — Каролайн не се възпротиви, когато Садаи повдигна ризата й. Чу как по-възрастната жена цъкна с език и затвори очи.
— Възможно е да… да нося дете — каза тя и усети втренчения поглед на Садаи върху себе си. — Има ли… Мислиш ли, че нещо може да се е случило с бебето?
Прегледът на Садаи не трая дълго. Когато приключи, тя дръпна ризата й надолу и я зави с одеяло.
— Няма кръв. Но ако искаш, мога да ти помогна да изгониш детето от тялото си.
— Не! — Каролайн сложи ръце върху корема си, сякаш да се предпази. — Не прави нищо на детето ми!
Садаи не отговори. Разбърка някаква смес в тенекиена чаша.
— Пий — нареди тя и повдигна главата й.
— Нали това няма да…
Индианката поклати глава.
— Само ще възстанови силите ти.
Каролайн остана в стаята си цяла седмица. Допускаше само Садаи да се грижи за нея. Ободрителното лекарство наистина възстановяваше силите й, а сместа от билки, с които Садаи мажеше лицето й, помогна на раните да заздравеят. Но тя все още изглеждаше така, сякаш е била бита.
— Нали точно това ти се случи — с отвращение изрече Садаи, след като Каролайн обърна гръб на огледалото.
Тя не обърна внимание на думите й.
— Все някой ден ще трябва да се видя с Мери.
— Тя е решила да стане от леглото и да дойде при теб.
— Въпреки че може да прихване треската?
— Тревожи се за теб.
Каролайн въздъхна дълбоко и кимна. Садаи и Уолини бяха съчинили историята, че Каролайн страда от треска, за да обяснят отсъствието й. Робърт изобщо не беше задавал въпроси, нито беше попитал за здравето й. Липсата на загриженост от негова страна не я вълнуваше. Все още спеше с нож до възглавницата, за да го използва, ако той дойде.
Усамотението й позволи да обмисли всички възможности. Първият й подтик беше да избяга и то колкото е възможно по-далеч и по-бързо. Само и само да се отърве от Робърт Макуейд. И ако можеше да мисли само за себе си, би го направила. Но трябваше да се съобразява и с Едуард… и с Мери… и с детето си.
Каролайн приглади полите си и погледна Садаи.
— Май съм готова.
— Господи, какво се е случило с теб? — Мери седеше в леглото, облегната на възглавници, когато Каролайн влезе в стаята й.
— Бях болна. — Тя се забави до вратата, колкото е възможно по-дълго. — Не бива да се приближавам до теб.
Мери махна с ръка.
— Ами лицето ти? Цялото е в синини и…
— А, това ли? — Каролайн успя да се засмее и небрежно да докосне скулите и устните си. — Това е най-глупавото нещо, което ми се е случвало. Паднах, докато се опитвах да стана от леглото. Тогава треската беше най-силна.
Независимо дали й повярва или не, Мери не каза нищо. Но Улф не си замълча.
Както и преди, той се появи, когато тя най-малко го очакваше. Каролайн от няколко дни излизаше и заедно с индианките подготвяше „Седемте бора“ за настъпващата зима. През тези приятно хладни дни тя се чувстваше по-добре. Постепенно оздравяваше. Рядко виждаше Робърт. Той стоеше в салона и стаята си и рядко излизаше навън. Садаи й каза, че кракът му бил по-зле, но Каролайн не изпита съжаление. Най-голямата й грижа бе, че един ден той щеше да обяви детето й за незаконнородено. Но засега гледаше да не мисли за това.
Една ранна утрин през октомври Улф я откри край потока. Слънцето току-що изгряваше и прозрачна мъгла се стелеше по земята и се кълбеше около полите й при всяка нейна крачка. Над главата й кръжеше ястреб и тя погледна нагоре, за да проследи полета му.