— Недей! Мери, аз съм, Каролайн.
— Каролайн?
Облегнала чело на твърдото дърво, Каролайн чу тихото изщракване на ключалката. Вратата се отвори и тя се хвърли в обятията на Мери. Но прегръдката им не трая дълго.
— Хайде! — изкрещя Каролайн и я хвана за ръка. Мери наистина държеше пистолет. Той висеше тежко от ръката й. Каролайн я избута през вратата. — Трябва да изчезваме оттук!
Заради издутия корем на Мери не им беше много лесно да минат през тесния коридор. Каролайн се спусна напред по стълбите и я задърпа след себе си. Слязоха на приземния етаж и се затичаха през салона към вратата на градината.
Почти бяха стигнали, когато тя се отвори с трясък. В къщата нахлуха индианци с боядисани в черно и охра лица и препречиха пътя им. Каролайн се обърна назад и видя, че през предната врата с викове влизат още индианци. Без да мисли, тя бутна Мери към стената, застана пред нея и вдигна ножа.
Замахна към първия индианец, който се приближи към тях. Той рязко спря с разкрачени голи крака и впери поглед в нея. Тя държеше ножа насочен срещу него. Беше висок и страшен, лицето му бе надупчено от шарка, носът му беше изрисуван с червена боя. Странно защо забеляза тези подробности по-ясно от томахавката, която той държеше над главата си.
С всички сили Каролайн замахна. Той избегна неточния й удар, после следващия. Тя държеше ножа здраво в свития си юмрук, ръгаше и цепеше въздуха със сребристото острие. И всеки път не улучваше. Но в този миг сама не знаеше какво върши.
Пронизителен писък се чу ясно дори сред врявата на индианците, които претърсваха къщата. Каролайн се огледа и видя, че измъкват Робърт от стаята му. Стенанията му закънтяха в главата й до пръсване. Зад себе си чуваше накъсаните хлипания на Мери, а пред нея зловещият индианец сякаш не помръдваше, докато тя замахваше отново и отново с ножа към него.
Но той, разбира се, се движеше, защото колкото и пъти Каролайн да се опитваше да го промуши, той оставаше невредим. След известно време, което й се стори цяла вечност, той явно се отегчи от играта.
Хвана ръката й и ножът изтрополя по пода. Каролайн се наведе да го вземе, но стоманената му ръка се уви като змия около кръста й и я вдигна.
— Мери! — Каролайн зарита и задраска с нокти, за да се освободи от хватката на индианеца. С крайчеца на окото си видя как Мери, пребледняла, вдига пистолета. Оръжието бе насочено срещу похитителя й… и срещу нея. Сред крясъците на индианците Каролайн чу металното изщракване. Но нищо не последва. Нямаше изстрел.
Един друг индианец се втурна към тях, грабна пистолета и бутна Мери на пода. Бременната жена падна тежко.
— Мери! Мери! — Отново и отново Каролайн викаше името й, докато се опитваше да се освободи. Трябваше да разбере дали приятелката й е добре. Но индианецът я държеше здраво и я подпираше на кръста си. Понесе я към двора, а тя пишеше и риташе. Навсякъде гъмжеше от индианци, които крещяха и сновяха насам-натам.
Похитителят й я хвърли на земята. Роклята й се вдигна над коленете, но тя не забеляза. Той дръпна ръцете й напред и завърза китките й с въже. Каролайн се постара да не изхлипа, докато той затягаше примката. Не можеше да повярва в това, което се случваше, но знаеше, че не сънува кошмар. Миризмите и звуците бяха достатъчно истински, достатъчно ужасни.
После от тълпата индианци, събрали се край чинара, долетя почти нечовешки вик. Той смрази кръвта й. Беше по-жалостив и отчаян от всичко, което бе чувала досега. Многократно раздираше нощта.
Каролайн се опита да извърне очи, но нещо я накара да се вгледа. Тълпата се раздвижи и тя зърна това, което бяха направили с Робърт. Жадно си пое дъх и преглътна. Ръцете и краката му бяха омотани с въже, тялото му бе завързано за ствола на дървото. Счупеният му крак беше извит под неестествен ъгъл, а другият стърчеше гол под нощната му риза.
Докато Каролайн гледаше, индианците забиваха в тялото му заострени пръчки. Всеки път, когато пронизваха подпухналата му плът, Робърт крещеше.
— Спрете! — извика Каролайн на индианеца, който стоеше до нея. Тя допълзя на колене до него, падна в прахта и задърпа крака му, но той не й обърна никакво внимание.
Накрая изрита ръцете й и изръмжа нещо неразбираемо.
— Накарай ги да спрат — извика тя отново, но той само сви рамене и обърна поглед към мястото, където събратята му измъчваха Робърт. Каролайн се отпусна с ридания на земята и се уплаши, че ще повърне… Но не можеше да откъсне поглед.
Робърт вече нямаше сили да крещи, а диваците не се задоволяваха само да го дразнят. Виковете им „Инаду!“ се усилиха. Един от тях извади томахавката си и със силен крясък я размаха над Робърт. Преди Каролайн да успее да затвори очи, той я стовари върху главата му. Кръв опръска всичко наоколо, а индианецът вдигна своя трофей — скалпа на Робърт.