Каролайн не можеше да повярва в това, което току-що бе видяла… не искаше да повярва. Черни точки затанцуваха пред очите й и с глух удар тя се свлече в прахта.
Някой дръпна ръцете й и тя се свести.
— Ставай — нареди й гърлен глас.
Каролайн изплю пръст от устата си и с мъка се изправи. Изглежда бе изгубила съзнание и като се огледа, разбра, че сигурно не е било за дълго. Извърна очи и се постара да не поглежда към дървото. Към уродливото тяло, което висеше отпуснато между въжетата.
Не намираше в себе си сили да оплаква Робърт, пък и бе твърде късно. Каролайн обърна поглед към къщата, когато похитителят й я задърпа след себе си по пътеката към гората. Мери не се виждаше никъде.
— Мери? — Запрепъва се напред, докато се изравни с индианеца. Той не забави крачка. — Какво сте направили с нея?
Каролайн не знаеше дали я разбира или не, но във всеки случай той пренебрегна молбите й и я побутна да върви пред него. Пътеката беше добре утъпкана, но камъчетата и къпиновите храсти драскаха босите й крака. Вървяха дълго и Каролайн със съжаление си помисли, че трябваше да се облече преди битката си с индианците. Резултатът щеше да е същият, но поне сега нямаше да й е студено и краката й щяха да са по-добре.
Обзе я чувство за вина, щом се хвана, че мисли за тези дребни неудобства. Нали поне беше жива — премръзнала, гладна и уморена, но жива! Докато за Робърт не можеше да се каже същото. А вероятно и за Мери.
Явно Мери не беше с тях. Когато спряха, за да пият вода от един поток, тя се огледа наоколо. Но индианците вероятно се бяха разделили на групи, преди да тръгнат от „Седемте бора“, защото сега бяха само деветима. Дали Мери не беше пленница на друга група? Дали и тя като Робърт не беше мъртва?
Каролайн се опитваше да изгони тази мисъл. Но не й беше лесно да поддържа духа си, обкръжена от диваци, които не й казваха нищо и я караха да върви напред, а тя всеки миг щеше да се свлече на земята от изтощение.
Най-после спряха за почивка. За подслон им послужиха само короните на дърветата. Каролайн се облегна на грапавата кора на един ствол с решението да не заспива. Как можеше да спи, заобиколена от диваци? Но денят бе преминал твърде тежко за нея и макар че трепереше под тънкия ленен плат, не след дълго главата й клюмна настрана.
Под клепачите й премина в пъстра върволица всичко, случило се досега, поредица от картини, които се разгръщаха пред очите й: ужасяващите лица, боядисани в червено и черно, огънят, кръвта. Кръвта беше постоянно пред погледа й.
После дойдоха писъците и закънтяха в съзнанието й.
Но не това я събуди. А силният натиск върху устата й. Едва дишаше. Опули очи и подскочи. Поведе борба срещу ръката, която покриваше долната част на лицето й. Но силите й я бяха напуснали. Тя падна върху твърдата, покрита с листа земя.
Беше много тъмно, но дори в страха си разбра, че човекът, който я държи, е индианецът с белезите по лицето. Тялото й настръхна, когато той се приближи по-плътно до нея.
— Тихо. — Думата, пошепната в ухото й, прозвуча като заплаха. Ръката му покриваше устата й и тя нямаше друг избор, освен да се подчини.
След малко той я освободи от желязното менгеме на пръстите си. Тогава Каролайн жадно вдъхна студения нощен въздух, благодарна, че поне това не й е забранено. Задиша насечено и с мъка, но колкото и зажаднели да бяха дробовете й, тя се стараеше да не вдига шум. Похитителят безмълвно й бе напомнил колко е беззащитна. И че от него зависи дори следващият й дъх.
Но не успя да потисне стона, който се изтръгна от нея, щом индианецът остави ръката си да броди надолу по тялото й. Между гърдите. Покрай завързаните й ръце и по извивката на талията й. Господи, не! Завладя я страх и тя се опита да се претърколи настрана. Но той беше затиснал косата й и тя не можа да избяга.
Сърцето й заблъска в гърдите. През целия дълъг ден се беше старала да не мисли за тази възможност. Бъди благодарна, че си жива, повтаряше си тя. Остани жива заради детето си. Но в тъмните ъгълчета на съзнанието я глождеше мисълта какво ще й сторят индианците, когато спрат за нощувка.
С груби движения той притисна гърба й към тялото си. Ужасът й растеше като вода, чийто път е препречен. Преди да се предаде на волята на този дивак, трябваше да… Какво? Какво можеше да направи?
Но поне засега отговор не й беше нужен. Индианецът обви с ръка кръста й. Каролайн едва смееше да диша и очакваше отново да я докосне. Но той не го направи. Тя чу хъркане в ухото си и разбра, че е заспал.
Бавно, мускул по мускул, Каролайн се отпусна. Тялото й беше притиснато до неговото — нещо, което не можеше да остане незабелязано. Но сега поне имаше топлина. Ако искаше да оцелее, трябваше да се възползва от всяко предимство.