— Инаду! Инаду! — Отново и отново Каролайн чуваше думата, която воините крещяха и по време на нападението срещу „Седемте бора“. Змията. Името, с което индианците наричаха съпруга й.
След кратък разговор с похитителя й една от жените хвана Каролайн за ръка и я поведе към някаква колиба. Жената явно не беше доволна, че са й поставили тази задача. Бутна я вътре, но след няколко минути се върна с купа, в която имаше нещо топло. Каролайн усети как устата й се изпълва със слюнка. Жената остави храната на пода и извади малко ножче от джоба си.
Каролайн извика и отстъпи към стената, но индианката не обърна внимание на страха й. С един замах сряза кожената връв около китките й. Каза нещо с разтревожен глас. После се обърна рязко и напусна колибата.
Следващите дни не се различаваха от този. Държаха я затворена в колибата, но редовно й даваха храна и вода. Жената запали огън и донесе достатъчно съчки и клони, за да може Каролайн да го поддържа.
Няколко пъти без предупреждение в колибата влизаха и други хора. Веднъж дойде възрастният човек. Погледа я известно време, после кимна и си тръгна. Индианецът, който я беше заловил, също дойде. Той говореше малко английски и я попита дали се чувства удобно. Явно държеше да й е топло и да я хранят добре и беше почти любезен.
Но щом Каролайн го попита за Мери, той внезапно стана груб. И макар че със сигурност разбираше поне част от думите й, в отговор само поклати глава.
— Кажи ми, жива ли е? — настояваше Каролайн, но той се обърна и излезе.
Тя свикна с постоянното движение и възбуда в селото. Първата вечер цареше празнична атмосфера, тъпаните и танците продължиха до зори. Винаги когато някой пристигаше или заминаваше, хората се събираха. Затова глъчката, която настана на третия ден, откакто беше тук, не й направи впечатление.
Беше се сгушила до огъня и се опитваше да се стопли, когато сянка препречи светлината, която проникваше през входа на колибата. Тя усети кой е още преди да се обърне.
Щом видя Улф пред себе си, очите й се изпълниха със сълзи. Изправи се и вече се готвеше да се хвърли в обятията му, но той я възпря с ръка и тя забеляза предупредителния му поглед. С почти незабележимо движение на главата я накара да погледне зад него и тя видя, че жените от селото са се скупчили на прага.
Улф се обърна, каза им нещо и те се разпръснаха, като мърмореха недоволно. Той внимателно затвори вратата. Когато я погледна, Каролайн вече се беше окопитила, но се колебаеше дали да го посрещне с радост.
— Добре ли си?
Тонът му не беше като на мъж, измъчван от грижи за любимата си. И това я разтревожи.
— Ако питаш дали съм жива, отговорът е пред теб.
Той повдигна тъмните си вежди и не каза нищо. Свали кожен вързоп от голите си рамене и й го подаде.
— За теб е… от Мери.
— От Мери? — Каролайн пристъпи към него. — Видял си Мери? Как е тя?
— Добре.
— О, слава богу. — Сълзи на облекчение изпълниха очите й и потекоха свободно по бузите й. — Мислех, че са я убили. Мислех… — Ридание прекъсна думите й и тя се обърна с гръб към него. Внезапно откри, че няма сили да продължи. Но след миг погледна през рамо. Той все още стоеше до затворената врата. Още държеше вързопа, протегнат към нея, сякаш не знаеше какво да прави с него.
— Робърт е мъртъв.
— Знам. — Той пусна вързопа на пода и тръгна към нея. Видя, че раменете й треперят. Тя отново му беше обърнала гръб и Улф се поколеба. Когато я видя за първи път, си беше помислил, че изглежда крехка като порцеланова кукла. Макар че вече знаеше колко много сила има в нея, все още не можеше да прогони това усещане от съзнанието си. Струваше му се, че тя ще се разпадне при допира му.
Колкото можеше по-нежно, Улф протегна ръка към нея. Красивата й коса беше сплъстена и разбъркана. Той усети, че Каролайн настръхва и понечи да се отдръпне, но в следващия миг тя се обърна и се хвърли в обятията му. Улф дълбоко въздъхна и силно я прегърна.
— Те взеха скалпа му.
— Знам — повтори Улф. Не се сещаше за нищо, което би могло да я успокои. Сълзите й падаха горещи върху гърдите му, а пръстите й се впиваха в кожата на гърба му.
— Навсякъде имаше кръв, а той крещеше ли, крещеше.
— Шшт, не мисли сега за това.
— Не мога да спра. — Тя се отдръпна леко и повдигна мокрото си лице към него. — Не разбираш ли? Виждам всичко отново и отново…
Сложи ръка на тила й и докосна с устни челото й. Разбираше я много добре. Сцената се разиграваше в неговото въображение. Но нямаше да я остави робиня на спомените. Притисна бузата й към рамото си.