— Трябва да забравиш това.
— Но…
— Да забравиш, Каролайн, чуваш ли ме? — Резкият му тон я накара да вдигне поглед към него. Той омекна. — Това вече е минало. — Улф знаеше какво бе преживяла, поне доколкото успя да разбере от Мери, но изпитанията за нея още не бяха свършили.
— Страхувах се, че няма да дойдеш. — Тя вдъхна мъжествения мирис на голата му кожа. — Как разбра за случилото се? Нали беше тръгнал към планините?
— Спрях във форт Лъдън, там ме настигна вестта. Веднага тръгнах обратно. — Не спомена пред нея за ужаса, който бе пронизал сърцето му, докато пратеникът разказваше за нападението. Беше стигнал в „Седемте бора“, като яздеше без почивка, и почти бе обезумял, щом откри, че Каролайн я няма. Мери се беше опитала да го успокои.
— Раф, ако искаха да я убият, щяха да го сторят още тук — разсъждаваше тя разумно.
— Опираше се на тази надежда, докато яздеше към Естато. Като пристигна в селото и разбра, че е невредима, той изпита такова облекчение, че му трябваше известно време, за да проумее какво му казва вождът.
Улф я задържа още малко в прегръдката си.
— Ела — каза накрая и неохотно я пусна. — Позволи ми да се погрижа за теб.
Заведе я до сламеника и й даде знак да седне. Отиде до вратата и повика жената, която седеше наблизо. Тя влезе, като носеше със себе си няколко глинени съда. Остави ги на пода и Улф я освободи с кимване на главата.
— Какво правиш? — Каролайн се облегна на лакти и се вгледа в него.
— Ще намажа раните ти с мехлем. Сега легни.
— Искам да ми разкажеш за Мери. Сигурен ли си, че е добре?
— Да.
— Но аз видях, че я удариха. Тя падна. — Каролайн изохка, когато той поля краката й с вода.
Стъпалата й бяха в мазоли. Улф пъхна пръсти в лекарството, което миришеше противно, и щом намаза изранената й кожа, разбра колко силно я боли. Но изразът на лицето му остана непроницаем, а гласът му — равен.
— Не се е ударила. Сега Садаи е при нея.
— А бебето?
— Още е в нея.
— Радвам се. — Каролайн легна по гръб, а той уви стъпалата й в чисти превръзки, които извади от вързопа, изпратен от Мери. Отначало Каролайн се тревожеше повече за собственото си дете. Но дните минаваха и тя не забелязваше никакви признаци, че ще го загуби.
— Нося ти и обувките, но още не бива да ги слагаш.
— Как така? — Каролайн седна в леглото и втренчено го погледна. — Искам да се махна оттук.
— Знам. — Де да беше толкова лесно… Улф седна до главата й. — Наведи се назад — нареди й той.
— Какво ще правиш сега?
— Ще измия косата ти.
— Но… — Каролайн сложи ръка върху главата си. — Аз мога и сама. — Той вече изливаше вода от кратуна върху къдриците й. Тя потече по раменете й и попи в мръсната й риза.
— Наведи главата си назад — настоя той. — Представи си, че си в Англия, а аз съм камериерката ти.
— Никога не съм имала камериерка. — Въпреки това се подчини на желанието му и го остави да върши каквото иска, пък и донякъде й беше приятно. Силните му пръсти се заеха със заплетените й коси, после започнаха да масажират главата й. И навсякъде, където я докосваха, те запалваха чувствено желание.
След като изплакна косата й и изцеди излишната вода, той свали ризата от раменете й. Каролайн не се възпротиви. Изми лицето й, после шията. И през цялото време не откъсваше поглед от очите й.
Каролайн знаеше, че трябва да протестира, когато той побутна ризата й и тя се свлече от връхчетата на гърдите й. Но успя само да си поеме жадно дъх. Зърната й станаха на мъниста. Улф свали мократа й риза и тя затвори очи. Но продължаваше да го вижда. Образът му се беше запечатал в съзнанието й — с тъмни изпепеляващи очи, с разширени ноздри.
Той се пресегна към гърба й и студеният парцал се плъзна по ребрата и гръбнака й. С всеки неин дъх гърдите й се опираха в тялото му.
— Стани. — Гласът му беше дрезгав. Помогна й да се изправи и скъсаната риза се свлече в краката й. Той се съсредоточи върху работата си. Изми заобления й ханш и гладкия корем. Потапяше парцала във ведрото с вода и бършеше светлата й кожа. Но всяко движение го измъчваше. Копнееше по нея и само споменът за това, което беше преживяла, и мисълта за това, което я очакваше, го възпираха да не се поддаде на желанието.
Краката й бяха дълги и стройни и Улф коленичи пред тях. Движенията му станаха по-бавни и гальовни. Но той не осъзнаваше колко интимни са докосванията му, докато не усети пръстите й в косата си.
— Раф.
Умолителният начин, по който прошепна името му, го накара да се върне в действителността. Облегна се на нея и притисна лицето си към плътта й.
— Не тук — каза Улф и дъхът му погали ситните косъмчета между краката й. — Не сега.