Той се изправи. Принуди се да не гледа към нея. Потърси чиста риза сред дрехите, приготвени от Мери. Косите й бяха още мокри и когато мекият лен се плъзна по тялото й, те оставиха мокри петна по плата. Улф й подаде корсет. Нямаше сили да срещне въпросителния й поглед.
— Какво криеш от мен? — Тя взе дрехата. — Нещо за Мери ли?
— Не. — Улф въздъхна тежко. — Не знам дали ще мога да те отведа оттук.
— Не разбирам.
— Талцуска те е обявил за своя пленница.
ГЛАВА ДЕСЕТА
— Какво значи това? — Каролайн се опита да проумее думите му, но той сякаш говореше чужд език. Преди малко, когато обърна глава и го видя да стои на прага на малката колиба, станала затвор за нея, тя предположи, че е дошъл да я спаси. Явно беше забравила колко рядко Улф оправдаваше очакванията.
Закрачи напред-назад между огнището и отсрещната стена.
— Защо тогава си дошъл? Да злорадстваш? Не те послушах, когато имах възможност, и виж къде се озовах! Затова ли дойде? Или си помисли, че ще приема по-леко съдбата си, ако първо ме изкъпеш? Ако докоснеш тялото ми?
Докато траеше нейната тирада, Улф стоеше като изваян от камък и я наблюдаваше с непроницаем израз на лицето. Само тъмните му очи следяха крачките й. Каролайн спря с треперещи устни и тогава той се приближи до нея. Сложи ръце на раменете й и я принуди да го погледне.
— Свърши ли? — Разтърси я, а тя се опита да извърне глава от суровия му поглед. — Свърши ли?
Каролайн преглътна сълзите, които запушваха гърлото й, и кимна. Нямаше какво друго да каже. И без това вече бе казала твърде много.
— Преживяла си тежко изпитание, затова ще ти простя тези думи. Но сега ме чуй, Каролайн, и то добре. Ако искаме да се махнем оттук заедно, трябва да бъдем по-благоразумни.
Заедно. Той каза „заедно“. Каролайн навлажни внезапно пресъхналите си устни.
— Талцуска е човекът, който те е заловил — каза й Улф. — Роднина ми е, но това няма значение. Той те желае и искането му е законно.
— Да, но аз не го искам. — Говореше като разглезено дете, но сега това не я интересуваше. Ясно си спомняше похитителя от онази нощ — изрисуваното му лице, свирепия му израз.
— Никой няма да те пита.
Прииска й се да му изкрещи. Гласът му беше равен, сякаш говореше за времето или за дърветата в гората. Но се заслуша в следващите му думи.
— Ти си пленница и въпреки че вождът осъжда нападението срещу „Седемте бора“, в сърцето си той се възхищава от смелостта на воините.
— Смелост? Та ние бяхме две жени и един възрастен мъж със счупен крак.
— Но те са се противопоставили на англичаните — обясни той. — Няма смисъл да обсъждаме това. Просто искам да ти кажа какво мисли вождът… и много други. И как ще се отрази това на твоето положение.
— Е, съвсем ясно е как ще ми се отрази.
— Само че аз също предявих права над теб.
— Какво? — Сърцето й слезе в петите и тя втренчи поглед в него.
— Член на семейството ми е убит. Имам право да получа нещо в замяна.
— Мен?
— Теб избрах. — Улф отпусна ръце и се запъти към вратата. — Старейшините ме чакат, няма защо да се бавя. — Не й каза, че и без това вече бе останал твърде дълго при нея. Беше влязъл в колибата само за да се увери, че е жива. Нямаше намерение да превързва краката й, да мие косата й… да я докосва.
— Чакай. — Каролайн го улови за ръката. — Какво смяташ да правиш?
— Талцуска и аз ще говорим поред. После старейшините ще вземат решение.
— Ами ако…? — Каролайн премигна, за да прогони сълзите си. — Не искам да оставам тук.
Улф стисна здраво ръката й и тя едва устоя на желанието си да се облегне на него.
— Няма да останеш.
Но тя знаеше, че той не може да бъде сигурен в това.
Изпълнен със съмнения, Улф прекоси утъпканото пространство пред колибата, където се съвещаваха старейшините. Скръстил ръце на гърдите си, Талцуска стоеше пред прага на овалната постройка. Той не одобряваше посещението на Улф при Каролайн. Беше се възпротивил шумно пред вожда, но той бе отсъдил Улф да види съпругата на убития си баща.
— Няма да ти позволят да я вземеш — каза му сега Талцуска. — Тя беше жена на омразния инаду.
— Който вече е мъртъв. — Улф мина край него. Нямаше желание да спори. Свързваше ги тясно родство — Талцуска беше син на вуйчо му. Но дори по-важно от кръвната връзка бе детството, прекарано заедно. Въпреки това Улф не излъга, когато каза на Каролайн, че в случая това няма да повлияе на събитията.
Някога, когато баща му го изпрати в Англия, Улф не по собствена воля напусна селото и народа на майка си. Ала за Талцуска това нямаше значение. Нито това, че Улф се върна. В неговите очи той вече беше англичанин. А Талцуска изпитваше само омраза към англичаните и към всички бели. Ето защо искането му Каролайн да стане негова изглеждаше още по-злокобно.