Улф не се беше върнал. Вместо него бе дошъл Талцуска, похитителят й. Осведоми я на разваления си английски, че е негова. Каролайн замръзна на място, докато той й обясняваше, че утре след като жените я приготвят, ще я отведе в колибата си.
Лъжеше. Каролайн беше убедена в това. Улф й бе казал, че няма да й се наложи да остане тук. Цял ден не спря да крачи из колибата в очакване той да се появи и едва късно през нощта се примири с факта, че си е тръгнал.
Отново я беше изоставил.
Лежеше на сламеника и гледаше пред себе си в тъмното. Питаше се защо за втори път се бе поддала на глупостта си. Стараеше се да не мисли за това, което я очакваше. По-късно щеше да има достатъчно време. Но Улф… Тя му се беше доверила.
Малко преди разсъмване отново се бе унесла в неспокоен сън. Стресна я докосване по рамото и тя изпищя. Писъкът й веднага бе задушен от ръка, която покри устата й.
— Трябва да бързаме. И да пазим тишина.
Тя се обърна и погледна с разширени зеници над ръката върху устните си.
— Помислих си, че си тръгнал — прошепна му, щом той се дръпна.
— Какво те накара да си помислиш това? — Подаде й обувките, Каролайн седна и мушна крак в едната, като се опитваше да не мръщи лице при болката от жуленето на твърдата кожа по стъпалото.
— Талцуска дойде снощи и каза, че днес ще ме премести в колибата си. — На слабата светлина видя как лицето му помрачнява.
— Казал ти е каквото му се иска да стане. Само че истината е друга. Хайде, стига въпроси.
Каролайн бе видяла индианското селище само веднъж — когато я доведоха. Но тогава тя беше вцепенена от уплаха и умора и не бе забелязала нищо повече от неясните очертания на малки колиби. Сега, на оловно сивото сияние на зората, тя разгледа спретнатите стабилни постройки, покрити с кора като дома на Улф. Край тях видя градини и големи заграждения за животни. Искаше й се да разпита Улф за всичко, което минаваше пред очите й, но той вървеше напред и бързаше. Тя се стараеше да не изостава. Струваше й се, че се измъкват потайно.
Излязоха от разчистената площ и тръгнаха по пътеката през гората. Ръката му я държеше здраво и сякаш бе нишката, която я свързваше с живота. Дърветата не изглеждаха така мрачни, звуците, които издаваха дивите животни — така зловещи, щом съсредоточеше вниманието си върху топлината на пръстите му.
Колко дълго вървяха и докъде бяха стигнали, Каролайн не можеше да определи, но постепенно лъчите на слънцето проникнаха през гъстия свод от борове и дъбове, хвърлящи сянка върху пътеката. Чувстваше, че вече е време да си почине. Улф явно бе разбрал това, защото скоро се отпусна под едно дърво и я настани до себе си.
Той изобщо не се беше задъхан, но Каролайн трябваше да поседи известно време срещу него върху възглавница от борови иглички, докато успокои дишането си.
— Не разбирам. — Въпреки че бяха сами, тя още шепнеше. — Какво стана?
Улф сви рамене. Не му харесваше, че я бе отвел по този начин, сякаш я крадеше, но се бе съгласил с Астугатага, че така е най-добре. Особено след като чу за посещението на Талцуска при Каролайн. Бяха казали и на двамата да не се приближават до бялата пленница. И макар че се страхуваше, че Каролайн ще се разтревожи, Улф се бе подчинил. Но Талцуска явно беше пренебрегнал заповедта.
— Вождът ме повика рано тази сутрин — започна Улф накрая. — Не знам дали беше убеден, че моето искане е по-справедливо, но каза аз да те взема.
Каролайн затвори очи и дълбоко въздъхна.
— Но защо тогава се измъкнахме тайно? Нали вождът ти е разрешил…
— Още не беше казал на Талцуска за решението си. Според него щяло да бъде най-добре, ако вече сме тръгнали, когато стори това.
— Талцуска сигурно ще обезумее от гняв.
Улф не разбра дали това е въпрос или не, но кимна.
— Да, сигурно.
Каролайн преглътна.
— Какво мислиш, че ще стори?
— Надявам се нищо.
Няколко минути седяха, без да продумат. Каролайн забеляза, че ръката му стиска приклада на пушката, но иначе той изглеждаше спокоен. Тя се възползва от възможността да го разгледа внимателно.
Носеше събрана в кръста ловна риза и гамаши от еленова кожа. Татуировките, които красяха много от индианските воини, се забелязваха само около силните му китки. Набола брада очертаваше челюстта и скулите му, а черната му коса беше вързана отзад на опашка. По странен начин съчетаваше в себе си чертите на индианците, които току-що бяха напуснали, и на англичаните, към които се бяха запътили. Беше й трудно да възприеме едновременно обичаите и нравите на двата народа, а колко ли тежко бе това за него?
— Защо ме пуснаха да си тръгна?
Погледите им се срещнаха.