— Вече ти казах.
— Не. — Каролайн тръсна глава и къдриците й се разпиляха и покриха гърдите й. — Каза само, че са взели решение да ме дадат на теб. Но ми обясни също, че твоето искане не им се е сторило съвсем справедливо. Талцуска сигурно е мислел същото за своето, когато вчера дойде при мен.
— Не е трябвало да идва. Беше ни забранено. — Той свъси вежди. — Не си ранена, нали?
— Не, само изплашена.
— Съжалявам.
— Но ти ме предупреди, нали? — Каролайн за миг покри лицето си с ръце, после отново погледна към Улф. Той отпусна ръката, която беше протегнал към нея. — Моля те, кажи ми защо ме пуснаха?
— Астугатага се страхува от англичаните — простичко обясни Улф.
— А Талцуска не се ли бои?
— Не толкова много, колкото ги мрази.
— И Робърт, нали? — тихо добави Каролайн. — Мразеше и Робърт. — Ако затвореше очи, можеше да види отново зверското удоволствие, изписано на лицето му, докато наблюдаваше как другите измъчват Робърт.
— Да, ненавиждаше го.
— Не само заради това, че е мамил племето му, нали? — Садаи и Уолини също не го обичаха, но тя не видя да изпитват удоволствие от виковете му.
— Майка ми беше леля на Талцуска. Като мъж от рода й той изпитва нужда да отмъсти за униженията, на които Робърт я е подлагал.
— Ти изпитвал ли си някога такава нужда?
Гората край тях сякаш замря, докато Каролайн очакваше отговора му. Той не откъсна очи от нея.
— Да — отговори кратко.
Замълча още миг и тя имаше възможност да зададе следващия въпрос. Но не събра смелост за това. Не знаеше точно защо.
Във всеки случай удобният повод беше пропуснат, защото той стана и се наведе, за да й помогне да се изправи.
— Трябва да тръгваме.
— Към „Седемте бора“? — Каролайн изтупа полата си. — Натам ли отиваме?
— Ще минем оттам, за да вземем Мери — обясни той. — После ще ви заведа във форт Принц Джордж. Там ще сте в безопасност засега.
— А ти? — Каролайн се запрепъва след него. Не следваха никаква пътека. — Ще останеш ли с нас?
Улф спря и хвърли поглед назад. Светлите й къдрици се виеха в безпорядък около раменете й. Къпини и борови иглички се бяха вплели в тях. Устоя на желанието да протегне ръка и да ги махне. Продължи напред, прескочи голям паднал клон и чу стъпките й зад себе си.
— Не — отвърна на въпроса й. Но докато си проправяше път през гората, не можеше да прогони от съзнанието си израза на виолетовите й очи с формата на лунен сърп.
Когато стигнаха завоя на реката, Каролайн вече беше останала без сили. Съжаляваше, че не бе спала, докато имаше възможност. Упорито продължаваше да върви, като се стараеше да не обръща внимание на болезнените, все още незаздравели мазоли и натъртвания по краката си. Забеляза, че спътникът й се оглежда наоколо по-внимателно от преди.
Преди да излязат от прикритието на гората и да стъпят на открития бряг на реката, Улф й даде знак да спре.
— Какво има? — прошепна Каролайн. По жестовете му разбра, че трябва да действат предпазливо. — Чуваш ли нещо? — Тя се вгледа в храстите зеленика, между които се виеха лози. Видя само един белоопашат елен, който боязливо като тях си проправяше път между дърветата.
— Струва ми се, че не — отвърна Улф, но усети странни бодежи в тила си, които не изчезваха. Хвана я за ръка и я поведе към водата. — Ще прекосим реката тук.
Запристъпваха по плоските камъни с овална форма, изгладени от безбройните капчици вода, които се плъзгаха върху тях. Малки водовъртежи се образуваха помежду им, но те ги прескачаха лесно. Поне Улф. Каролайн се нуждаеше от помощта му. Разстоянието между последния камък и стръмния бряг й се стори особено дълго.
Смразяващ кръвта вик разтърси долината, тъкмо когато Улф се беше навел и я дърпаше за ръката към брега. Двамата вдигнаха глави навреме, за да видят, че Талцуска се хвърля срещу тях.
Улф успя да отбие удара с една ръка, а с другата бутна Каролайн настрана от нападателя. Тя се подхлъзна и се свлече обратно към реката. Хвана се с ръце за храстите, за да не падне във водата, която заливаше в краката й.
От дясната й страна реката закипя, щом двамата мъже цопнаха в бързото течение.
Каролайн щеше да изпищи, но някакъв нов инстинкт я накара да замълчи. Опита се да оправи мокрите си поли, които оплитаха краката й, и да стигне до Улф. Сред бялата пяна и безразборните удари на ръце и крака беше невъзможно да разбере кой печели двубоя. Телата на двамата мъже, мокри и лъскави, се мятаха във водата, докато всеки от тях се опитваше да надвие с ловкост другия.
Каролайн отметна влажната коса от лицето си и потърси с очи нещо, с което да помогне на Улф. В този миг видя пушката му на брега. Сигурно я беше оставил, докато й помагаше да се изкачи. Сърцето й заби лудо и тя се спусна към оръжието. Но изгуби равновесие и падна във водата. Болка прониза коляното й. Беше се ударила в остър камък. Потисна вика си, пое дълбоко дъх и се изправи на крака.