Бистрата вода се пенеше около нея, а тя се мъчеше да се добере до брега. Цевта на пушката блестеше под косите лъчи на следобедното слънце… и я мамеше към себе си. Почти беше стигнала, почти беше спечелила битката с хлъзгавото дъно и водовъртежите, когато хвърли поглед назад.
Вода опръска очите й и тя бързо отметна полепналата по лицето си коса. Дъхът й спря, когато видя, че Талцуска стои прав, готов да скочи върху Улф. От свитото й гърло се откъсна вик.
— Не!
Талцуска вдигна глава и преди тя да се обърне, погледите им се срещнаха. Като обезумяла Каролайн се стараеше да запази присъствие на духа, усещайки, че самообладанието й бързо се изпарява. Тя се хвърли напред.
Брегът беше стръмен, почвата — отмита от пъргавото течение. Краката й трудно се задържаха върху нея. Хвана се за един клон и се издърпа, като се стараеше да не мисли какво ще направи, когато се добере до пушката.
Знаеше само, че трябва да спаси Улф. Нямаше да го остави да умре заради нея.
Хвърли се напред и падна върху оръжието. Никога досега не беше стреляла, но веднъж, докато пътуваха от Чарлз Таун насам, бе видяла как Улф го прави. Пушката беше по-тежка, отколкото си представяше. Каролайн се олюля под тежестта на мокрите дрехи и оръжието.
Успя да облегне гравирания приклад на рамото си. В този миг нещо прелетя покрай нея. Обърна се и видя, че Талцуска тича по брега. Без да мисли, се прицели в гърба му. Щеше да натисне спусъка, ако една ръка не я беше възпряла.
Със затаен дъх вдигна поглед към тъмните очи на Улф.
— Остави го, Каролайн — каза й той и внимателно освободи оръжието от сключените й пръсти.
— Но той… — Не можеше да довърши. Когато видя, че нападателят бяга, беше помислила, че Улф е убит. И съзнанието, и тялото й бяха завладени от нуждата да отмъсти. Сега, когато тази вълна отмина, коленете й се подкосиха.
— Талцуска само искаше да ми покаже, че е недоволен от решението на вожда.
— Недоволен! — Каролайн почти изкрещя. — Той се опита да те убие.
— Не, Каролайн. — Улф докосна рамото й и тя се облегна на гърдите му. Обви шията му с ръце. Той я прегърна здраво. — Ако искаше да ме убие, можеше да го направи от брега. С един изстрел. — Думите му бяха истина, но Улф се съмняваше, че при следващата им среща братовчед му ще прояви такова благородство.
— Ела — каза й той накрая. — Трябва да намерим къде да пренощуваме.
— Мога да продължа. — Тя се отдръпна леко, за да го погледне. Искаше да се върне колкото е възможно по-бързо в „Седемте бора“, при Мери.
— Но аз не мога. — Улф й хвърли кратка усмивка и приглади назад мократа коса върху лицето й. После я прегърна през раменете и я поведе по пътеката, която следваше течението на реката.
Спряха върху скалите на водопад, спускащ се с грохот в тясна клисура. И двамата бяха прогизнали. Раф извади всичко от мокрия вързоп и провеси одеяло от долните клони на един бряст. После събра съчки и запали огън.
Каролайн се приближи и нетърпеливо протегна ръце към пламъците. След случката край реката не беше престанала да трепери, а слънцето залязваше и на нея й ставаше все по-студено. Въпреки това поклати отрицателно глава, когато Раф й предложи да свали мокрите си дрехи. Самият той вече беше съблякъл ризата и гамашите си и сега силното му тяло бе прикрито само от набедрена превръзка.
— Вземи това. — Той клекна до нея и й подаде чиста риза. — Малко е влажна по краищата, но одеялото я е запазило почти суха.
Каролайн още се колебаеше и той повдигна тъмните си вежди.
— Да не би да не съм те виждал никога гола?
Но не това я притесняваше, призна тя пред себе си, щом взе ризата и се изправи. Нямаше доверие в себе си. Независимо от всичко, което се бе случило, откакто за последен път се любиха, тя го желаеше. Всеки път, когато погледнеше към него, Каролайн се страхуваше, че той ще забележи копнежа в очите й.
Ето защо трябваше да навлезе по-навътре в гората и там да се преоблече или поне да застане зад одеялото. Но тя не стори нито едното, нито другото. Вместо това само се обърна с гръб към него.
Свали обувките и чорапите си и стъпи върху килима от борови иглички. Пръстите й не спряха да треперят, докато развързваше корсета си. После дойде ред на фустите. Долната й риза беше последна и от лекия повей на вятъра се свлече в краката й.
Каролайн сякаш замръзна на мястото си. Нощният ветрец караше кожата й да настръхва и си играеше със зърната на гърдите й. Прииска й се да се обърне към него, да му се предложи, но в последния миг куражът я изостави. Тя си пое дълбоко дъх и се пресегна към ризата, която беше окачила на близкия клон.