Навлече ризата си и клекна край пламъците. Каролайн му обърна гръб. Той беше прав, разбира се. Тази сутрин нямаха време. Нали искаше да стигне до „Седемте бора“ колкото може по-бързо. Да се увери, че Мери е добре. И все пак, помисли си тя, когато потопи ръка в студената вода, една целувка нямаше да им отнеме кой знае колко време.
Върна се край огъня с избистрени мисли. Щом излезе от водата с настръхнала кожа и тракащи зъби, тя си спомни, че всичко, случило се снощи, е само илюзия. Беше го помолила да й помогне да забрави. И той го бе направил.
Улф нямаше вина. Тя желаеше да продължи заблудата и след изгрева на слънцето. Но не биваше. Беше вдовицата на баща му. Носеше дете, което трябваше да бъде признато като рожба на покойния й съпруг. Любовта нямаше място тук. Особено любов без отговор, каквато беше нейната. Защото Улф я желаеше, но това беше всичко. Беше го доказал още когато я бе изоставил в къщата на баща си. А тя, глупачката, очакваше нещо повече от него. Но сега вече знаеше.
Пътуваха почти през целия ден с кратки почивки и късно следобед навлязоха в разчистената площ пред „Седемте бора“.
Каролайн се бе подготвила за картината, която очакваше да завари. Гледката, която я изпроводи, когато индианците я отвеждаха. Но сега уродливото тяло не се гърчеше до големия чинар. От помещението за опушване на месо беше останала само купчина овъглени останки, също и от бараката, в която складираха стоката за продан. Но къщата си стоеше непокътната.
Улф докосна кръста й и тя осъзна колко дълго е стояла, вперила поглед пред себе си. Вдигна очи към него и той кимна към обраслата с трева могила отдясно на къщата. Трябваше й време, за да разбере, че това е гробът на съпруга й. Засрами се, защото не изпита тъга.
Пилетата на двора се разпръснаха, недоволни, че Каролайн и Улф се приближават към къщата. Преди двамата да стигнат до верандата, входната врата се отвори и на прага се появи Мери. В ръцете си държеше мускет.
— Защо си станала от леглото? — запита я Каролайн и се спусна да я прегърне. Въпросът й се стори глупав, като си помисли за всичко, което ги бе сполетяло, но само това успя да каже, преди очите й да се изпълнят със сълзи.
Мери отвърна на прегръдката й и през замъглените си очи. Каролайн забеляза, че Улф взема пушката от ръцете й. Постоя за миг край тях, после влезе вътре. Когато се появи отново на верандата, двете жени бършеха мокрите си лица.
— Къде са Садаи и Уолини? — попита той.
— От време на време идват при мен, но нали си имат семейства… Освен това вече нямам какво да дам срещу труда им.
Преди Улф да се обърне, Каролайн успя да зърне мрачното му лице.
— Съгласиха се да останат — Мери се приближи до него, — но аз се чувствах добре. Единствената ми тревога беше Каролайн, ала сега вече съм спокойна. — Тя стисна ръката й.
Думите й не разведриха лицето му. Той огледа пространството около къщата. С изключение на опожарените постройки всичко изглеждаше тихо и спокойно. Сред брезите кряскаше сойка, а поточето бълбукаше и се търкаляше по гладките камъчета.
Но Улф много добре знаеше колко измамна може да е тази картина. Побутна жените към вратата.
— Съберете си багажа. Само най-важните неща — подчерта той. — Тръгваме веднага.
Мери я погледна въпросително и Каролайн обясни:
— Раф ще ни заведе във форт Принц Джордж.
— Но защо? Садаи каза, че вече няма страшно. Вождовете осъдили нападението. — Мери хвана ръката й. — Не искам да напускам „Седемте бора“.
Нещо в погледа й накара Каролайн да я заведе до най-близкия стол. Щом я настани, тя клекна на килимчето пред нея.
— Раф смята, че е най-добре да отидем във форта… Аз също. — Потърси с поглед подкрепата му, но Улф явно предпочиташе тя да говори. Изчезна зад ъгъла на къщата. — Вождовете отиват в Чарлз Таун, за да сключат примирие с англичаните, но въпреки това ние не бива да забравяме какво се случи тук.
— Раф погреба Робърт на хълма. — Мери затвори очи. От ъгълчетата им потекоха сълзи. — Нямаше свещеник да каже няколко думи над гроба му. — Тя вдигна мокрите си мигли. — Никой не заслужава да умре така.
— Така е. — Каролайн облегна глава на коленете на Мери. Скутът й беше зает от огромния корем.
— Не го обичах — простичко каза Мери. — Знам, че не е хубаво, но…
— И аз не го обичах. Не беше добър човек.
— И все пак… ако беше видяла какво му сториха.
Каролайн бе сплела пръсти в пръстите на Мери и сега ги стисна.
— Видях. — После вдигна глава. — Трябва да се приготвяме за тръгване, Мери — подкани я тя нежно.
— Логън не знае за баща си.
Каролайн си пое дълбоко дъх.
— Ще разбере, като се върне.