— Няма да знае къде да ме търси. — Мери сключи вежди. — Ще си дойде вкъщи, ще види гроба… — Гласът й заглъхна. — А аз няма да съм тук, за да му кажа какво се случи.
— Раф ще му каже. — Прииска й се да извика Улф. Да го накара той да говори с Мери. Вместо това вдигна бременната жена на крака. — Не се тревожи за Логън, той ще те намери.
— Ами ако не дойде? — Мери се спря пред стълбите и се обърна към Каролайн. — Ако не се върне вкъщи?
— Ще се върне — увери я тя. Погледна към салона и реши да заведе Мери там. — Хрумна ми нещо. Защо не полегнеш на канапето, а аз ще ти донеса чаша чай. Искаш, нали? — Тя кимна и Каролайн се усмихна. — Нещо за ядене? Сигурно си гладна…
Мери не отговори, но изглеждаше по-спокойна. Каролайн продължи да й говори тихо. Настани я удобно и се завтече към кухнята. Надяваше се да намери Улф, но от него нямаше и следа.
Огънят беше почти угаснал, затова Каролайн го разпали и наля в чайника вода от ведрото. Потърси нещо за ядене. Нямаше нито пресен хляб, нито кифли. Откри ябълки и поизсъхнал царевичен хляб. Докато чаят се запарваше, тя наряза ябълките, после занесе всичко върху калаена табличка в салона.
Мери изглеждаше заспала, но щом влезе, тя отвори очи. Усмихна се и Каролайн въздъхна от облекчение. Макар че бе много уморена от напредналата бременност, страхът беше изчезнал от лицето й.
— Благодаря. — Мери пое чашата с чай и се облегна на възглавницата. — Толкова си добра! — Погледите им се срещнаха. — Страхувах се, че ще те убият.
— Нищо лошо не ми сториха — увери я Каролайн. — Раф дойде и ме отведе.
— Радвам се — усмихна се Мери. — Ти няма ли да пиеш чай?
Каролайн погледна към ръцете си, скръстени в скута.
— Не ми се пие. Май ще се кача горе да събера багажа. Ти не се безпокой, знам какво да ти взема.
Гласът на Мери я спря на прага.
— Не искам да тръгвам. Логън… — Не довърши мисълта си.
— Раф ще се погрижи за него — отсече Каролайн и изчезна зад вратата.
От стаята на Мери Каролайн взе чисто бельо и мъничките бебешки дрешки, които двете бяха приготвили през есента. Уви ги в одеяло. После отиде в своята стая и направи същото с долните си ризи и чорапите. Знаеше, че ще трябва да избира само най-необходимото. Но нямаше представа колко дълго ще останат, а бебето със сигурност щеше да се роди далеч оттук.
Тъкмо вадеше чисти чаршафи от скрина, когато чу гласа му зад себе си:
— Дяволите да те вземат, Каролайн! Казах — най-важното.
— Не ме ругай! Само това не прави! — добави тя почти шепнешком и хвърли чаршафите върху леглото.
Улф влезе в стаята и затвори вратата.
— Какво има?
— Казах ти. Не желая да…
— Чух какво каза. — Той пристъпи към нея.
— Знаеш ли… — Каролайн нави чаршафа на руло. — Баща ти ми крещеше и ме ругаеше непрекъснато. Няма да търпя и синът му да се отнася с мен по същия начин.
— Не желая да ме наричаш негов син.
— Само че си точно такъв! Рафърти Макуейд — син на Робърт Макуейд.
Улф я хвана за раменете и я обърна към себе си.
— Какво ти става?
— Нищо. Какво да ми става? — Тонът й беше като на капризно дете. — Видях как измъчват съпруга ми и как го убиват, после ме отвлякоха, освен това краката ми са целите в рани…
— Нищо ново не ми казваш. — Той присви очи. — Защо се държиш така?
Каролайн се опита да се отскубне от ръцете му, но той я държеше здраво.
— Как искаш да се държа, Раф? — Тя шумно си пое дъх. — Ти може би си свикнал, но аз…
— Знам, че не ти беше лесно. Ако си спомняш, предупреждавах те да не идваш тук.
— Да. — Тя обърна лицето си настрана. — Може би трябваше да те послушам.
— Може би. — Пръстите му я стиснаха по-силно. Улф се стараеше да я държи на една ръка разстояние от себе си. — Но не ме послуша и сега си тук. И трябва да потеглим, докато още е светло.
— Мери се държи странно. — Потърси очите му с надежда, че ще разбере.
— На нея също не й беше леко напоследък.
Каролайн въздъхна.
— Не знам какво да правя. Тя се тревожи за Логън.
— Брат ми сам може да се грижи за себе си.
— Но той трябваше сега да е тук, при нея.
— Но не е. Вместо него ние сме при нея. — Улф не устоя на желанието и я привлече по-близо до тялото си. Отначало тя се противеше, но после се остави в ръцете му. Той се наслади на допира до нея.
— Притеснявам се за Мери — прошепна Каролайн до гърдите му. Той ухаеше на свеж въздух и борова гора. Излъчваше сигурност. Ръцете му обвиха тънката й талия. — Няма да й е лесно да пътува.
— Разбирам, но най-доброто, което можем да направим, е да я отведем на безопасно място. — Това беше и най-доброто за Каролайн. Усети, че тя кимна, и притисна къдриците й с длан. — Ти слез долу и приготви Мери, а аз ще довърша събирането на багажа.