— Чаршафите са за Мери, за раждането.
— Знам. Не трябваше да ти крещя.
— И аз съжалявам за това, което ти казах. Разбирам защо не искаш да ти напомням, че си свързан с Робърт.
— Но ти беше права, той ми е баща.
Останаха още миг прегърнати, очи в очи. После Каролайн мълчаливо излезе от стаята. Потънала в мисли за Улф, влезе в салона.
Внезапно сърцето й се преобърна.
— Мери! Господи, Мери! — Прекоси стаята и се свлече на колене до Мери, която лежеше на пода. Взе главата й в ръце и приглади косата, паднала върху лицето й.
Килимът и полата й бяха изцапани с кръв. Каролайн усети, че стомахът й се свива от страх, още преди Мери да отвори очи.
В тях имаше болка, но щом я видя, Мери се опита да й се усмихне.
— Бебето — прошепна тя. — Моето бебе идва.
Лицето й се сгърчи в агония.
ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА
— Какво, по дяволите, става тук?
Каролайн извърна глава, щом чу гласа на Улф. Видя го да стои вцепенен от учудване. Помисли си, че сигурно такъв е бил и нейният вид преди малко.
— Бебето идва. Помогни ми да я сложа на леглото.
Преди още да е довършила молбата си, Улф вече прекосяваше стаята. Вдигна Мери на ръце. Каролайн отвори вратата към стаята, която преди заемаше Робърт Макуейд.
— Аз ли ти причиних болка? — попита Улф Мери, но в този момент тя нададе вик и той насочи въпроса си към Каролайн.
— Не ти. Бебето. — Тя стисна ръката на Мери. Вдигна поглед и с изненада видя смаяния израз върху неговото иначе непроницаемо лице. Той преглътна и Каролайн едва не се усмихна, като забеляза как подскочи адамовата му ябълка. Би си позволила усмивка, ако Мери, обзета от нов пристъп на болка, не беше впила пръсти в ръката й.
Отново насочи вниманието си към нея. По-късно щеше да има достатъчно време да мисли за промяната, настъпила внезапно в Улф. Поне така се надяваше.
— Вода — повтори тя два пъти, преди той да откъсне поглед от Мери. — Донеси вода.
Изчака да се увери, че я е разбрал, и се обърна към Мери. В следващия миг го чу да излиза от стаята.
— Боли ме, Каролайн!
— Знам, скъпа. — Потупа рамото й с ръка, а с другата разкопча роклята й. — Повдигни се за малко. Ще ти е по-удобно без корсаж. — Молеше се да е така. Питаше се дали изобщо нещо бе в състояние да облекчи болките й, но трябваше да опита, а не само да реди безполезни успокоителни думи.
Свали мокрите й дрехи и ги хвърли на куп в ъгъла. Почувства се изтощена. А едва ли можеше да си представи страданията на Мери. Но тя изглежда наистина си почиваше в миговете, когато болката утихваше. Покри с чист чаршаф изнуреното й тяло и приглади назад влажната кестенява коса. Нямаше какво повече да прави, освен да седне до леглото, да хване ръката й и да чака.
Часовникът над камината отмерваше секундите. За тях времето се делеше на мигове на силна болка, когато Мери крещеше, а Каролайн я успокояваше, и затишия, когато пребледнялата жена се отпускаше изтощена върху дюшека.
— Да не би да е…?
Гласът на Улф я стресна. Вместо да мисли за Мери, Каролайн си представяше как след няколко месеца самата тя ще лежи на нейното място и ще ражда детето си… детето на Улф. С надеждата че няма да прочете мислите й тя се обърна към него и поклати глава.
Внимателно измъкна пръстите си от ръката на Мери и стана. Той носеше в двете си ръце по една кофа с топла вода.
— Тя спи.
— Значи няма да ражда сега.
В тона му се долавяше надежда, но Каролайн беше принудена да я разбие, макар и с неохота.
— Само си почива между напъните.
— Не е ли много рано? Нали детето трябваше да се роди през декември?
— Трябваше. — Мери започна да се върти в унеса си и затова Каролайн тръгна към леглото.
Улф я улови с мокра ръка за рамото. Наведе се към нея и почти докосна косата й с брадичка.
— Правила ли си това преди?
Тя бавно поклати глава. После, сякаш внезапно й бе хрумнало нещо, тя се обърна към него. Лицето й беше съвсем близо до неговото и тя се вгледа в тъмните му очи.
— А ти?
— Не. — Той сви рамене. — Но съм виждат как раждат животните.
— Не е същото — убедено рече Каролайн, макар че нямаше представа дали е така.
— Садаи знае какво трябва да се направи, сигурен съм.
— Но тя не е тук — отбеляза Каролайн с повече внимание, отколкото смяташе, че заслужават думите му.
— Мога да я доведа.
— Няма време — отвърна тя и му даде гръб. Мери се беше събудила и тялото й застина, когато я заля нова вълна от страдание.
— Какво да правя с всичката тази вода? — Улф погледна кофите, които бяха оставили мокри кръгове по килима.
Прииска й се да му каже да си ги излее върху главата, но знаеше, че раздразнението й се дължи не само на Улф, но и на положението, в което се намираше. Затова просто сви рамене с надеждата, че той няма да я остави да се оправя сама.