— Не си играй с мен. — Каролайн насочи вниманието си върху револвера, щом той издърпа петлето назад.
— Насочваш мерника към гърдите и заставаш стабилно, преди да натиснеш спусъка. Не си играя с теб, Каролайн.
Подаде й оръжието и тя сви пръсти около приклада. Револверът се оказа по-тежък, отколкото очакваше, и тя напрегна ръката си, за да не го изпусне. Но не го остави да отвлече вниманието й от въпроса, който я интересуваше — защо Улф настояваше да я научи да стреля.
— Защо Талцуска те тревожи толкова много? От него се боиш, нали?
— Да.
Отговорът му я изненада.
— Но нали той…
— Той не търси мен, Каролайн.
— А кого? — Още не беше изрекла думите, когато се сети за отговора. Опита се да преглътне, но усети устата си внезапно суха. — Защо? — с дрезгав глас попита тя.
Улф вдигна рамене, но само за да облекчи болката в схванатия си гръб.
— Може би му харесва цветът на косата ти — прилича на лунни лъчи. А може би — очите? Или устата. — Улф се хвана, че изрежда нещата, с които го привличаше жената пред него, и млъкна. Наистина беше прекрасна, но според него братовчед му не се интересуваше от външния й вид.
— Жена му и синът му умряха от едра шарка. Той оцеля, но болестта остави белези по лицето му.
— Съжалявам. — Объркана, Каролайн поклати глава. — Но не разбирам какво общо има това с мен.
— Той обвинява англичаните, че са пренесли болестта. — Поколеба се и докато стоеше, вперил поглед в нея, очите му потъмняха. — Шарката е само една от заразите, които белите хора донесоха на нашата земя.
— Но те са донесли и цивилизацията. — Каролайн беше видяла градовете, Чарлз Таун, плантациите. Неща, непознати преди това в Новия свят. Но смръщеното му чело говореше повече от всякакви думи.
— Сега нямаме време за такива разговори — отсече той и й подаде револвера. — Зареден е. Ще ти оставя барут и сачми.
Каролайн се колебаеше дали да вземе оръжието, но той го пъхна в ръката й. Пръстите му не се отдръпнаха веднага от нея. Тя бавно повдигна лице и срещна погледа му. Стоеше пред нея, висок и силен — единствената здрава опора в хаоса, който я заобикаляше. Едва се сдържаше да не се облегне на него. Особено сега, когато изразът на лицето му се смекчи.
Беше близо до нея и тя усещаше мириса на гора и топлината, която едрото му тяло излъчваше. Неканени спомени нахлуха в съзнанието й.
Копнееше да се хвърли в обятията му и да го помоли да остане. Да остане с нея завинаги. Как искаше да му каже за тяхното дете!
Преди да стори нещо, за което после щеше да съжалява, тя се обърна. Той обхвана с ръце раменете й и я принуди да го погледне. По думите му разбра, че погрешно е възприел поведението й като проява на страх. Всъщност, каза си тя, точно това би трябвало да изпитвам в момента.
— Ще се върна колкото може по-бързо.
— Знам. — Той я прегърна силно и сърцето й заби лудо.
— Ще се справиш.
Каролайн усети въпросителна нотка в думите му. Кимна, защото не вярваше на гласа си. Той внимателно, но уверено я притегли към себе си. Беше отпуснала ръце край тялото си, а от едната висеше револверът. Но при всяко нейно вдишване гърдите й закачаха домашнотъкания плат на ризата му. Допирът бе почти незабележим, ала тя го усещаше дори в свитите палци на краката си.
Губеше време. Знаеше, че трябва да тръгва, защото колкото по-скоро потеглеше, толкова по-бързо щеше да се върне. Но нямаше сили да се откъсне от нея. Ето защо не му оставаше нищо друго, освен да я привлече по-близо до себе си. Искаше да го направи нежно, но ръцете му не се подчиняваха на разума. Притисна я към себе си така, че тя изохка.
Устните й бяха топли и издаваха, че е готова да се предаде на волята му. Не устоя и отпи жадно от тях. Когато се отдръпна, тя простена и се олюля към него. Той отстъпи назад.
Метна мускета на рамо и хвърли поглед към Каролайн. Устата й беше зачервена и влажна. Златната й коса — разбъркана. Тя беше вдовицата на баща му, а той копнееше да я обладае тук, на пода. С въздишка се отправи към вратата. Хвана бравата, но застина на място, защото от спалнята се чу вик.
Каролайн се втурна преди него. Вече се беше навела над Мери, когато той влетя в стаята. Жената на Логън беше бяла като чаршафа, върху който лежеше. Преди малко я бяха оставили дълбоко заспала и Улф бе решил, че ще има време да доведе помощ. Сега разбра, че надеждата му е била напразна. Очите й бяха затворени, а дъхът й излизаше тежко през напуканите устни. Когато събереше сили, тя викаше съпруга си с немощен глас.
Улф добре разбираше защо брат му е заминал. И двамата не можеха да понасят човека, който ги беше създал. Но сега се запита дали Логън не е трябвало да помисли повече за жената, която бе изоставил.