Улф потегли чак след три дни и тя не можеше да си представи как е издържала през това време под един покрив с него. Но Мери оздравяваше, детето също укрепваше и Каролайн се опитваше да не мисли за своите проблеми. Ала всеки път когато вдигнеше поглед и забележеше, че я наблюдава с изпитателните си тъмни очи, й се искаше да изкрещи.
Нямаше друго желание, освен Улф да замине. Но когато най-после това стана, Каролайн продължи да бъде все така нещастна, както и преди. Но пък имаше много работа. Няколко души от племето бяха останали в „Седемте бора“, за да възстановят плевнята според указанията на Улф.
Времето застудя. Зимата се усещаше. Ако все още имаше някакви съмнения, че е бременна, и те бяха разпръснати. Въпреки че талията й имаше още много да расте, Каролайн усещаше новия живот в себе си.
Една вечер, докато седяха в салона край камината, тя съобщи новината на Мери. Сивооката жена захвърли ръкоделието си настрана и се спусна към Каролайн. Стисна я в прегръдките си и се просълзи от радост.
— Толкова съм щастлива — рече тя, като се изправи и погледна към люлката, където Колин спокойно спеше. — Децата ни ще израснат заедно и ще се сприятелят като нас.
Каролайн се присъедини към радостната възбуда на Мери и започна да отговаря на безкрайните й въпроси.
Избрала ли е вече име? Какво предпочита — момче или сладко момиченце като нейната Колин? Кога очаква да се роди детето? Внезапно по доброто й открито лице премина тъмен облак.
— Жалко, че Робърт не доживя да стане отново баща.
Мери изобщо не се съмняваше в бащинството на Робърт. И Каролайн й бе благодарна за това.
Седмиците се точеха и тя почти забрави, че трябва да вземе решение за детето. Докато един ден, както носеше мляко от обора, вдигна очи и видя Улф да стои пред нея.
ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА
— Не те очаквах толкова скоро. — Каролайн се опита да укроти ударите на препускащото си сърце. Питаше се дали той не ги чува, докато стоеше, висок и снажен, на поляната срещу нея.
Улф преметна ремъка на мускета си през рамо и направи крачка към нея. Погледът му не се отместваше от лицето й.
— Така ли? — попита я той и пое ведрата с мляко от ръцете й, въпреки че тя се възпротиви.
Мразя го, припомни си тя с раздразнение, защото все забравяше. Беше я използвал и изоставил и то жестоко и предумишлено. Винаги я обземаше гняв, като си спомнеше за това. Но сега, видяла умората му от пътя, маската на спокойствие върху лицето, за която знаеше, че е тънка като воал, сърцето й отново се устреми към него.
Би трябвало да ликува. Беше придружил вождовете на племето чероки до Чарлз Таун. Щом и двете страни желаеха мир, сигурно са стигнали до споразумение. Но той бе отсъствал само две седмици — време, недостатъчно да стигнат до Чарлз Таун, та камо ли да намерят начин да прекратят враждите по границата.
— Какво има? — запита тя. — Да не би нещо да не е наред?
Той отвърна на въпроса й с въпрос:
— Как са Мери и бебето? Могат ли вече да пътуват? — Улф продължи с дълги крачки да поглъща разстоянието между двора и къщата. Изведнъж осъзна, че Каролайн не го следва. Обърна се и зачака.
— Какво се случи?
— Могат ли да пътуват?
Погледите им се сляха. Всеки очакваше отговор от другия. Каролайн въздъхна тежко и си каза, че никога няма да разбере какво го тревожи, ако не отговори на въпроса му.
— Предполагам, че ще могат, ако се наложи. Мери още не е съвсем добре, въпреки че се старае да го прикрива. А Колин… — тя вдигна ръце и безпомощно ги отпусна — е много неспокойна. През цялото време реве, макар че жената, която Садаи доведе, я кърми достатъчно.
— Садаи тук ли е?
— Не. Преди два дни отиде до селото. Очаквах я да се върне снощи, но тя не дойде.
— Сигурно вестите са стигнали вече дотам — промърмори той по-скоро на себе си, отколкото на Каролайн. Но тя го чу и се спусна към него. Улови ръката му и без да иска, разля млякото. От замръзналата земя се вдигна пара.
— Какви вести? Кажи ми!
Той я погледна и Каролайн усети хлад, който нямаше нищо общо със северния вятър, преминаващ през долината.
— Губернаторът задържа вождовете като затворници.
— Какво? — Кичур коса се измъкна от шапката й и тя нетърпеливо го приглади назад. — Как е възможно? Нали те приеха неговата покана? — Улф не отвърна и тя продължи. — За да решат заедно всички проблеми между двата народа. — Тя усети, че гласът й става писклив и спря. Пое си дъх, за да се успокои.