Улф я погледна през рамо, после се взря през паяжината от клонки без листа, която ги делеше от Мери. Тъмните му вежди се свъсиха.
— Утре по това време ще бъдем във форта. Тогава ще си почине.
— Не отговори на въпроса ми. — От все сърце й се искаше да разговаря с него разумно и спокойно, но всеки път в думите й се прокрадваше гняв. Питаше се дали гневът й не е начин да се справи с болката, която изпитваше. Или с копнежа, който я заливаше винаги, щом го погледнеше. Глупаво беше да го желае след всичко, което й бе сторил. Глупаво, глупаво — нашепваше си тя наум, когато обсидиановият му поглед падна върху нея.
— Не бих рискувал, ако не смятах, че е необходимо.
Трябваше да приеме обяснението му и да се върне при Мери. Много добре знаеше това. Но не го направи, а продължи да го дразни със съмненията си.
— Наистина ли?
Той присви очи.
— Това пък какво означава?
— Означава, че ми е трудно да ти повярвам — рече Каролайн и му обърна гръб, за да не забележи, че лъже. Защото колкото и нелепо да беше, тя му вярваше. Сърцето — не, но поне разумът й не се съмняваше, че ще я опази от неприятели.
Не очакваше ръката му да се озове върху рамото й, затова не се беше подготвила за пламъците на желанието, които я обхванаха.
— Какво искаш от мен, Каролайн? Извинение?
— За какво? — Тя му хвърли поглед през рамо и веднага осъзна грешката си. Щом ставаше дума за него, защитните й сили я напускаха.
Той внимателно я огледа с тъмните си очи, после поклати глава.
— Изненадваш ме. Смятах те за по-честна.
— Какво знаеш ти за честността?!
— Защото те използвах ли?
Беше го казал… беше признал… Как й се искаше да не беше така! Обърна се, но силните му ръце я уловиха и извърнаха лицето й към него.
— Затова ли не ми вярваш, Каролайн?
— Да! Това не стига ли, за да не ти вярвам… дори да те мразя? — Изрече последните думи съвсем тихо, с надеждата Мери да не я чуе. Но беше много развълнувана. Гърдите й се спускаха и издигаха при всяко вдишване.
Погледът му се плъзна към извивката на гръдта й над къдричките на ризата, после бавно потърси лицето й. Бузите й бяха алени, а сините очи блестяха от гняв. Продължи да стиска раменете й и не я пусна, дори когато тя рязко се дръпна.
Каролайн опита още веднъж да се отскубне, макар да знаеше, че е безсмислено.
— Как смееш да ме гледаш така!
— И двамата знаем, че смея много повече. — Съзнаваше, че трябва да я целуне и без да разсъждава за последствията, наведе глава и намери устните й. Тя не му позволи, огъваше тялото си, за да се освободи от ръцете му, и се стараеше с всички сили да държи устата си затворена. Но Улф можеше да бъде търпелив, щом искаше нещо. А сега искаше Каролайн. Нейният мирис, нейният вкус го преследваха от последния път, когато я бе държал в прегръдките си.
Езикът му я мъчеше, зъбите я хапеха, а Улф я притискаше все по-силно към себе си. Тя осъзна, че докато се извива, само усилва желанието му и застина на място. Но дори това не го разколеба. Бавно, но сигурно той усещаше как тялото й се отпуска.
Прекара ръце зад гърба й и проследи черупката на корсета до мястото, където се извиваха бедрата й. После се върна обратно. Целият бе напрегнат. Каролайн отвори уста, за да си поеме дъх, и той я изпълни с езика си. Ръцете й, които досега висяха отпуснати до тялото, се впиха в раменете му, после обвиха шията му. Остана така, докато езикът му навлизаше все по-дълбоко. Докато Улф разпалваше и нея, и себе си с дива, необуздана страст.
Когато се разделиха, трябваше да почакат миг, за да се успокои дишането им. Погледите им се срещнаха, но Каролайн бързо наведе очи. Улф повдигна с пръст закръглената й брадичка и със същата увереност, с която я бе целунал, я принуди да го погледне.
Тя не изглеждаше доволна нито от едното, нито от другото.
— Сега щастлив ли си? — попита го с глас, дрезгав от страстта, която още свързваше телата им.
Улф не знаеше как да отговори на подобен въпрос, затова замълча и облегна брадичка върху главата й. Меки къдрици от чисто ухаеща коса погалиха шията му. Следващите й думи го накараха да се дръпне назад и да погледне внимателно лицето й.
— Отново доказа и на двама ни колко ми е трудно да ти устоя. Дори след като знам, че си ме използвал, за да отмъстиш на баща си, не мога да те отблъсна. За мен това е срам, с който ще живея вечно.
Той стисна раменете й и я задържа на една ръка разстояние от себе си.
— Не е срамно да изпитваш желание.
— Защо тогава през цялото време съжалявам за това, което правим с теб?
Ръцете му я пуснаха.
— Моля те, остави ме на мира. Това е всичко, което искам.
Преди той да отговори, Каролайн се обърна и се промъкна през храстите. Улф видя как тя коленичи до Мери, която бе заспала заедно с детето си. Каролайн протегна ръка и нежно погали челото й, за да я събуди. Улф усети болка в слабините. Дори само като я гледаше, я желаеше.