— Първо, не съм единственият, който е освободен. Двама от вождовете вече поеха към селата си. Второ, никой не ме смята за толкова важен, че да ме задържа. Аз не съм вожд.
— Но хората от племето ти те слушат… и ти вярват.
— Вярно е, че ме слушат, въпреки че действията на губернатора много усложниха достъпа ми до ухото на Малкия дърводелец. Обаче никога не са ми вярвали. Баща ми се беше погрижил за това.
Каролайн не знаеше какво да каже и си замълча. Успя да чуе тихо промърморените думи:
— Това е единственото ми наследство от човека, който ме е създал.
Отново се поддаваше. Отново виждаше човека в него. Изпитваше загриженост, въпреки че взаимност липсваше. Направи всичко възможно да обгради сърцето си със стена. Съсредоточи се върху разговора. Но в нея се надигаха копнежи, които би било добре да останат дълбоко погребани. Постара се да си спомни онази сутрин, когато той я изостави… изостави я в грубите ръце на баща си.
А през цялото време той продължаваше да държи ръката й до гърдите си. Мразовитата зимна вечер ги обгръщаше.
— Май трябва да тръгваме към дома на мисис Куин.
Думите му прекъснаха размишленията й и тя дръпна ръката си. Той я пусна без съпротива и тя се запита дали не е могла да стори същото, още когато я бе хванал. Улф отстъпи настрана и тя тръгна пред него.
Когато стигнаха до грубо издялана врата, той я попита за Мери и детето.
Независимо от чувствата си към него Каролайн знаеше, че той е загрижен за жената на брат си, и изпита желание да му каже нещо добро.
— Мери не е по-зле. Някои дни изглежда почти здрава. После… — Каролайн въздъхна. — Досега трябваше да се е оправила. Има ли начин да съобщим на Логън?
Улф си пое дълбоко дъх. На лунната светлина тя видя как се повдига гръдният му кош.
— Изпратих му писмо. Но няма да стигне бързо, защото войната пречи на връзките между колониите. Не знам дали Логън ще може да дойде, дори когато го получи.
— Няма да може или няма да иска?
— Какво искаш да кажеш? Мери е негова жена.
Край тях мина войник, прегърнал момиче. То се кикотеше, явно бе лапнало по спътника си. Каролайн изпита желание да извика след него да не се оставя красивата външност да я измами. Но вместо това тя насочи вниманието си обратно към мъжа, от когото бе получила този жесток урок.
— Нищо не искам да кажа. Само ми се струва странно, че Логън е оставил жена си и е отишъл да се бие, когато самата тя е в опасност.
— Мери ли е говорила с теб за това?
Каролайн извърна лице. Не желаеше нито да лъже, нито да предаде доверието на приятелката си.
— Когато той тръгна, тя не беше в опасност. — Улф явно реши, че е възприела въпроса му като реторичен. — Заради баща ни не можеше да остане повече вкъщи.
— Заради несъгласието си с начина, по който Робърт е търгувал?
— Виждам, че ти е казала. — Улф се облегна на стената. — Логън смяташе да спести пари и да се върне за нея. През това време Робърт се отнасяше горе-долу добре с нея.
— Много е трудно човек да не я хареса.
Той се съгласи с кимване и продължи.
— Когато тръгна, Логън не знаеше, че тя чака дете… Поне не ми е споменавал.
— А би ли ти казал?
— Ако имаш предвид дали сме споделяли един с друг, отговорът е: да, понякога. Но и много неща ни деляха.
— Твоята индианска кръв? — Каролайн започваше да се пита дали Улф не преувеличава значението на произхода си. Мери й беше дала да разбере, че Логън обича брат си.
— Това е само едно от нещата. Важно е и как сме заченати. Логън и брат му са законнородени. Разликата не е малка, нали?
Каролайн се обърна към вратата.
— Мисля, че е време да се прибирам.
Беше се забавила много повече, отколкото възнамеряваше. Но преди да посегне към бравата, Улф я улови за ръката. Тя бавно извърна глава и го погледна с надеждата, че желанието, разгоряло се при допира му, не е изписано върху лицето й.
— Добре ли си, Каролайн?
— Да. Защо питаш?
— Не съм сигурен. — Той присви тъмните си очи. — Изглеждаш… — Поклати глава. — По-добре стой настрана от войниците. Двете с Мери избягвайте да се срещате с други хора. Избухнала е епидемия от дребна шарка, а губернаторът смята, че има опасност и едрата да бъде пренесена от Кеои.
— Видях огньовете, когато горяха къщите на заразените.
— Това го измисли Литълтън. Смята, че така ще спре епидемията.
— А ти какво мислиш?
Погледите им се срещнаха.
— Смятам, че постъпих глупаво още като те доведох от Чарлз Таун.
Каролайн вирна брадичка.
— Но нали не беше ти този, който взе решението? — Пръстите му още стискаха ръката й и Каролайн усети, че хватката се затяга и Улф я придърпва към себе си.