Къртни беше спряла да плаче и той махна ръката от устата й. Видя как тя облиза устни с малкото си розово езиче. След това се изправи и се обърна с гръб към нея.
— Можем да си направим лагер тук за през нощта — промълви Чандос, без да я погледне повече — А на сутринта те връщам в Рокли.
13.
Къртни лежеше и от няколко часа наблюдаваше звездите. След това се обърна и се загледа в догарящия огън. Предполагаше, че е някъде към полунощ, но не беше сигурна.
Беше се поуспокоила. Чандос не я беше докоснал повече, дори не се беше доближавал до нея, освен когато й подаде една чиния е ядене. Нищо не й беше казал — явно смяташе, че не е необходимо да се говори повече по този въпрос.
Копеле с копеле! С какво право си присвояваше ролята на учител? С какво право беше събудил надеждите й, за да ги разбие след това? Тя все още не беше набрала достатъчно кураж, за да му се опъне и да му каже какво мисли за този негов „урок“.
По лицето й потекоха сълзи — сълзи на мъка и отчаяние. Плачеше тихо, само леко подсмърчаше и през минута-две шумно поемаше дъх, за да преглътне сълзите си.
Чандос я чу. Той не спеше. Имаше си собствени тревоги, които го държаха буден днешният случай не го занимаваше повече, защото не изпитваше никакви угризения за това, което беше направил. Намеренията му бяха добри, дори и изпълнението им да беше малко драстично. По-добре беше момичето да се изплаши сега, отколкото по-късно да свърши в някой неизвестен никому гроб и прерията. Той знаеше, че приказките няма да помогнат, защото тя нямаше да ги чуе.
Но не беше очаквал, че болката й ще му подейства така силно. Чувстваше се почти по същия начин като онзи път, когато животът й беше в ръцете му. Някакъв инстинкт за закрила се беше появил у него и сега единственото, което искаше, беше да я утеши, да я успокои. Плачът й направо късаше сърцето му. Не можеше да го понесе.
Първата му мисъл беше да се махне, докато тя се успокои, но чудесно знаеше, че тя щеше да си помисли, че я е изоставил, а не желаеше да я плаши повече. Дявол да я вземе! Никога преди това женските сълзи не му бяха правили впечатление. Какво по-различно имаше в нейните сълзи?
Чандос стана безшумно и се приближи към нея. Тя изохка, когато той неочаквано коленичи, нежно я обгърна с ръце и я привлече към себе си, като гърбът й се притисна о гърдите му.
— Спокойно, котенце. Отпусни се. Няма да ти направя нищо лошо.
Тялото й беше като вцепенено. Не му вярваше. Е, едва ли можеше да я обвинява за това.
— Само ще те подържа така, нищо повече — каза той успокоително. — За да спреш да плачеш.
Тя се извърна малко, за да може да го вижда. При вида на нейното мокро от сълзи лице изпита остра болка. Очите й бяха като две големи рани.
— Вие провалихте всичко! — каза тя през плач.
— Знам — чу се да казва той. Трябваше някак да се сдобри с нея.
— Сега никога няма да намеря баща си!
— Разбира се, че ще го намериш. Ще трябва да потърсиш само по-добър начин за това.
Как? Накарахте ме да изхарча толкова много пари, че сега няма да ми стигнат, за да стигна до Уако. Накупих дрехи, които никога няма да облека, кон, който е толкова стар, че господин Сибър няма да иска да го вземе обратно, и един непотребен пистолет, който даже беше по-скъп и от коня!
— Един пистолет винаги може да потрябва — търпеливо каза Чандос. — Ако днес го носеше със себе си, можеше да ме спреш, преди изобщо да съм се приближил до тебе.
— Не знаех, че смятате да ме нападате! — отвърна му тя дръзко.
— Да, сигурно е било така. Но не е било разумно от твоя страна. Трябва да си готова на всякакви изненади.
— Сега вече съм.
Тя вдигна пистолета, който беше скрила под одеялото си. Чандос не реагира.
— Много добре, госпожице — започна учтиво той. — Започвате да възприемате. Но има още да учите как и кога се използва това нещо.
Ръката му се плъзна под одеялото, сграбчи дулото на пистолета и го издърпа от ръката й.
— Следващия път най-напред трябва да сте сигурна, че държите целта под око, особено ако е толкова близко до вас.
— Какво значение има? — въздъхна Къртни отчаяно. — Така и така не бих могла да ви застрелям.
— Ако предизвикателството е достатъчно силно, можете да застреляте всекиго. Сега ще спрете да плачете, нали? Ще ви върна парите.
— Много благодаря — каза тя с малко по-плътен глас, но тези думи никак не я бяха успокоили. — Така няма да ми помогне особено. Както и да пътувам до Тексас, аз не мога да тръгна сама. А вие ме убедихте, че не мога да имам доверие на никого. Така че какво ми остава?