— Не ме дразнете, лейди! — изръмжа Чандос. — Просто отново си облечете полата.
— Още не е изсъхнала.
— Не ме е грижа, ако ще да е вир вода. Облечете я веднага!
— Чудесно! — обърна се тя обидено и добави: — Но ако изстина, вината няма да е моя и вие ще трябва да…
Мъжът я сграбчи за рамото и толкова силно я завъртя, че тя щеше да падне, ако не я беше хванал. В следващия миг Къртни си помисли, че и той е изненадан не по-малко от нея, щом като здраво беше обхванал ханша й и продължаваше да я държи, въпреки че тя вече стоеше на краката си.
Достатъчно беше търпяла своеволията му.
— Е? — остро подхвърли тя. — Мислех, че искате да се преоблека?
Гласът му беше нисък и дрезгав — ласкав, но и някак странно раздразнителен.
— Май не разбираш какво става, а котенце?
— Не мислите ли, че бихте могли вече да ме пуснете? — нервно попита тя.
Той не го направи и за част от секундата очите му изглеждаха толкова смутени, колкото й нейните. Изведнъж девойката почувства, че не й достига въздух.
— Съветвам ви за в бъдеще да се постараете да не ми поднасяте такива изненади. Можете да си носите панталоните, щом като, както отбелязахте, аз съм настоял да ги вземете. Ако аз не мога да контролирам своето… неодобрение, това си е мой проблем, не ваш.
Тя сметна това за извинение от негова страна за необичайното му поведение. Със сигурност щеше да се постарае да не го изненадва повече, след като това го караше да се държи така безразсъдно.
— Тогава, ако нямате нещо против, предпочитам първо да хапна и да оставя полата си да изсъхне още малко. Така става ли?
Той кимна и Къртни отиде да донесе чиниите от багажа.
Беше изминал един час, откакто бяха потеглили, като се движеха покрай реката на такова разстояние, че да избегнат гъстата растителност по брега, когато Къртни отново видя индианеца. Дали беше същият — откъде можеше да знае? Но този път тя не си въобразяваше, а наистина го беше забелязала. Той яздеше кон, който много приличаше на нейния, беше се спрял на едно малко възвишение на запад от тях и ги наблюдаваше.
Тя се приближи с коня си до Чандос.
— Видяхте ли го?
— Да.
— Какво иска?
— От нас нищо.
— Защо тогава стои там и ни гледа? — настояваше девойката.
Накрая спътникът й се обърна към нея и я погледна.
— Успокойте се, лейди. Това няма да е последният индианец, който ще видите следващите няколко седмици. Не се притеснявайте от него.
— Да не се притеснявам?
— Да — строго натърти той.
Къртни стисна устни. За Бога, този човек можеше да те вбеси. Но сега индианецът вече не я тревожеше толкова, след като Чандос беше останал напълно спокоен.
Не след дълго те се отдалечиха и когато тя погледна назад, видя, че индианецът не ги е последвал, а е останал на мястото си.
Докато дългите следобедни часове бавно се нижеха, Къртни си спомняше за всички индиански нападения, за които беше чувала или беше чела. Приемаше, че някои от тях са били оправдани, защото са били предизвикани от масовото избиване на приятелски настроените към белите чейени от страна на Джордж Кастър и неговия 7-ми кавалерийски полк. Това беше станало в същата година, в която тя загуби баща си, а впрочем Кастър беше оправдан от съда поради липса на доказателства съвсем наскоро.
Тя въздъхна. Белите хора избиваха индианците. Те пък на свой ред търсеха отмъщение. След това пак белите отмъщаваха на индианците и така нататък и така нататък. Щеше ли това да спре някога? Засега изглеждаше невъзможно, поне в близкото бъдеще. А тъй като индианците бяха пръснати по цялата територия от Мексико до границата с Канада, всъщност цялата страна беше засегната от войната между белите и чернокожите.
Преди година в Северен Тексас сто и петдесет индианци от племената киова и команчи нападнаха един керван от десет каруци, които превозваха жито от Уедърфорд за форт Грифин. Водачът на кервана успя да окаже съпротива на нападателите, като им прегради пътя с каруците и по този начин даде възможност на някои от хората да се спасят, но всички останали бяха намерени след това избити и обезобразени.
Разправяха, че индианците били предвождани от вожда на киовите Сет-тейнт-те, по-известен като Сатанта. Сатанта беше твърде колоритен и отдалече се познаваше по това, че на главата си носеше метален шлем, украсен с пера, и беше облечен в куртка с пагони на генерал от американската армия. Къртни си спомни как Мати се смееше на неговото чувство за хумор, проявено при внезапната му атака на форт Ларнед: след като задигнал голяма част от конете на полка, той изпратил бележка до командващия офицер, в която се оплаквал от лошото качество на конете и молел при следващото му посещение те да са по-добри.