Къртни не вярваше, че могат да срещнат този вожд някъде по пътя си, защото сега Сатанта беше в тексаския щатски затвор, макар да се говореше, че вече бил пуснат на свобода.
Имаше и други известни и забележителни индиански вождове, като например полуиндианецът Куана Паркър, който отскоро беше водач на команчите. А имаше и доста войнствено настроени племена, дори и сред тези, които по общо мнение вече бяха усмирени след затварянето им в резерватите.
Да, Наистина това пътуване криеше твърде много опасности. Би ли могъл да я защити един сам мъж?
Мислеше си, че просто трябва да се молят да не им се случи нещо лошо и да могат да разчитат на конете си. Ако непрекъснато си мислеше за заплахите, които ги грозяха, тя не би била в състояние да продължи нататък. Не, по-добре беше да се ръководи от начина, по който Чандос възприема нещата.
Само се надяваше, че той наистина има основания да е спокоен.
16.
Чандос изчака, докато се убеди, че Къртни е заспала. След това се надигна, грабна само ботушите и пистолета си и безшумно се отдалечи от лагера им. Вървеше с гръб към реката. Нощта беше тъмна, всичко беше потънало — в сенки.
Не беше изминал много път, когато Скачащия вълк го настигна и тръгна с него. Без да си кажат и дума, те продължиха да вървят, докато разстоянието от лагера стана такова, че вятърът да не може да донесе гласовете им дотам.
— Тя твоя жена ли е?
Чандос спря, вглеждайки се пред себе си. Негова жена? Всъщност не звучеше лошо. Той никога не беше имал жена, която да нарече своя, нито пък беше искал това. Нямаше време за тези неща. Единствената жена, при която се беше връщал не веднъж, беше страстната Колида Алварес. Но Колида не беше само негова.
— Не, не е моя — накрая рече той.
Но Скачащия вълк усети нотката на съмнение в гласа на Чандос.
— И защо?
Чандос знаеше, че причините за това са много, но посочи най-очевидната:
— Тя не е от тези, които могат да си затворят очите и да тръгнат след тебе навсякъде. А и аз нямам намерение да зарежа това, с което още не съм свършил.
— Но тя е с тебе.
Чандос се подсмихна и белите му зъби проблеснаха в тъмнината.
— Обикновено не си толкова любопитен, приятелю. Сигурно ще ме помислиш за луд, ако ти кажа, че в никои моменти тя е по-силна от мене или по-скоро — по-настоятелна.
— В какво й е силата?
— Сълзите, дяволските сълзи.
— А, и аз много добре си спомням тяхната сила.
Чандос знаеше, че Скачащия вълк сега мислеше за мъртвата си жена. Винаги ставаше така — само една дума или дори поглед бяха достатъчни, за да му припомнят всичко до най-малкия детайл.
При все че от четири години насам пътят на Чандос се направляваше от мисълта за смъртта на онези, които беше обичал, той се мъчеше да забрави за случилото се. Със Скачащия вълк беше обратното. Войнът команч непрекъснато живееше със спомена за това. То го поддържаше и му даваше сили да живее.
За никой от двамата този кошмар нямаше да свърши, докато и последният от петнайсетте убийци не бъде мъртъв. Само тогава Чандос щеше да спре да чува писъците в съня си. Само тогава щеше да престане да вижда пред себе си своя най-близък приятел Скачащия вълк с обляно от сълзи лице, паднал на земята до мъртвата си жена да гледа с невиждащи очи към трупчето на двумесечния си син, лежащо само на няколко крачки от него. Боже мой — да прережат гърлото на едно малко бебенце!
Понякога, когато споменът за всичко това го налегнеше, Чандос губеше връзката с действителността и отново заридаваше вътре в себе си, както в деня, когато си пристигна вкъщи и завари кошмара. При него сълзите идваха трудно — не така както при Скачащия вълк или както при втория му баща, който беше покрил краката на жена си, изцапани с кръв от изнасилванията, и беше затворил очите й — тези прекрасни сини очи, пълни с болка и предсмъртен ужас. Заради тях я бяха кръстили Жената с небесни очи.
Може би сълзите щяха да дойдат някой ден. Сигурно тогава нейните писъци щика да престанат да звучат в ушите му. Вероятно най-накрая щеше да може да спи спокойно. Но дори това да станеше, образът на Бялото крило никога нямаше да избледнее в мислите му. Неговата природена сестра, която го боготвореше и която той обожаваше! Гаврата с това сладко и нежно дете, скършените й ръце, следите от зъби по нея, сгърченото й и окървавено тяло изгаряха душата на Чандос. Това, че бяха изнасилили майка му, можеше някак да се проумее — тя беше много красива жена. Но изнасилването на Бялото крило беше нещо отвратително, нещо извън границите на нормалния разум.
От петнайсетте бели мъже, които бяха причинили този ужас, сега бяха останали само двама. Още първата година Чандос, Скачащия вълк и още петима индиански воини бяха открили и отмъстили на повечето от главорезите. Вторият му баща беше тръгнал по следите на двамата братя Котъл и по-късно го намериха мъртъв до техните трупове. А когато негодниците започнаха да се крият в градовете, където малкият отряд индианци не можеше да ги пипне, Чандос си отряза косата и препаса пистолетите също както белите стрелци, за да може да се движи свободно в градовете и да очисти останалите мръсници.